Читать «Флотът на прокълнатите» онлайн - страница 37

— Ще го настаня в мойта къща — продължи тя. — Що някой от вас не го поразведе да огледа, като се зазори?

— А какво искате да видите, господине? — попита другият таанец.

Махони долови намек за подозрение.

Фреда може да им беше началник, но едва ли приемаха на доверие преценката й за непознат, когато е толкова пияна.

— Имате ли свине? — попита ирландецът.

— То се знае, че имаме свине. Да не мислите, че само ровичкаме земята?

Махони изпръхтя.

— Не, ама много си падам по свинете. Цял живот ги изучавам. Томове мога аз да напиша за тия ми ти свине.

— Бива го и да приказва за тях — допълни Фреда. — Проглуши ми ушите, докато не го напих както трябва, та да приказва за друго.

Двамата таанци, пазещи портата, се поотпуснаха. Спогледаха се ухилени и им махнаха да минат с колата.

Махони се събуди от ослепителни слънчеви лъчи, проникнали през зарешетения прозорец на неговата стая, и от гръмки отсечени заповеди. Главата му туптеше от прекаляването снощи — часове наред все вдигаха наздравици с Фреда.

Разнесоха се още викове. Звучаха особено. Може би като команди? По навик изпръхтя, от което раздразнената лигавица в носа го засмъдя, надигна се от койката и започна да се облича. „А сега, Йън, да видим какво има за гледане“.

Замига, щом излезе навън. И първото нещо, което му попадна пред очите, изненада дори него.

Неколцина мъже прекарваха над двадесет таански юноши през полоса с препятствия с твърде военен вид. „Хо-хо, Махони, мойто момче. Хо-хо ли? Гадост“. Примъкна се до един от мъжете и позяпа как се справят хлапетата. Ако някое забавеше темпото или се оплетеше в препятствие, незабавно предизвикваше присмехулни викове от възрастните.

— Приятел, какво е туй тук?

Мъжът го изгледа.

— А, ти ще да си търговецът, дето отседна при Фреда?

Вместо потвърждение Махони изпръхтя.

— Ами да ти отговоря, господине — малко физически упражнения за момчурляците. Да не са пухкави като бебета.

„Да бе“.

— Добре сте се сетили — каза на глас. — Напоследък младите са доста мързеливички. Трябва да им се стягат юздите.

Взря се в преградата от намотана бодлива тел, над която скачаше едър таански младеж.

— Тая пък джунджурия каква е?

— О, това е таралежът. Направихме го да е висок колкото оградите наоколо.

Махони се почеса по шията, за да не издаде реакцията си. Значи го наричаш „таралеж“, мой човек? Вече знаеше, че мъжът до него не е беден таански селяндур, а професионален войник, изпратен от таанското командване да подготви младо пушечно месо за предстоящата касапница.

— Голяма беля ще да е за гащите — пошегува се Махони и разтърка въображаема драскотина на задника си.

Мъжът сметна репликата му за много смешна и подхвърли:

— Е, гащите поне можеш да ги зашиеш.

Следващите два дни Махони се мотаеше лениво из стопанството — а то благоденстваше дори според мерките на имперските заселници, — подхващаше нехайни разговори, завързваше нехайни приятелства и се тъпчеше с изобилните порции, които поднасяха от кухнята на комуналната ферма.