Читать «Флотът на прокълнатите» онлайн - страница 32

През деня търговецът бе минал набързо покрай пет-шест стопанства с различни посеви, за които се грижеха по неколцина таански имигранти с изпити лица. Двоумеше се пред всяко, забелязваше крайната бедност и отминаваше. В никое от тях едно нормално същество не би помолило и за приветливо поднесена чаша вода. Не заради враждебността (имаше си я, и то съвсем явна), а защото дори да му бъдеше дадена, вероятно щеше да съдържа последните милилитри вода, останала в стопанството.

Неочаквано зърна в далечината зелено петно. Свърна натам и скоро стигна до голямо стопанство. Земята му се стори сравнително плодородна — нито чернозем, нито камънак — и бе нагъсто набраздена с напоителни канали. По средата на имота около езерце с артезиански кладенец се издигаха големи неугледни сгради. Значи това беше причината тукашните хора да се замогнат. Неколцина работеха на полето с ръждясали скрибуцащи машини.

Все тъй с песен на уста мъжът забави грависледа и спря до ограда за добитък. Престори се, че не вижда как хората на полето тутакси се смръзнаха. Нехайно слезе от колата под пронизващите им погледи, притули се зад един храст и се облекчи. После запали цигара, огледа се лениво и доближи оградата. Зазяпа се без особен интерес в мъжете и жените на полето — както един вещ в занаята си човек преценява други. Изпръхтя силно. Ако имаше мустаци, щяха да подскочат от избълвания въздух чак до рошавите му вежди. Пръхтенето като че беше хем нервен тик, хем коментар за гледката.

— Хубаво местенце — подхвърли накрая.

Гласът му набра точно силата, с която един земеделец говори на друг през много лехи.

Групата се отдръпна малко, а един таанец на средна възраст, мерещ се по ръст и килограми с търговеца, закрачи напред. Търговецът му се усмихна до ушите, като подчертано пренебрегваше останалите, които вземаха оръжия и бавно се разпръскваха от двете му страни.

— Ха, изобщо не мислех, че можете да отглеждате къдраво зеле по тия краища — подхвана търговецът, щом таанецът го доближи. — Взря се по-внимателно в полето. — Е, вижда ми се малко жълтичко и залиняло.

Мъжът спря точно пред него, делеше ги само оградата. А синовете и дъщерите му застанаха срещу търговеца в полукръг. Чу се щракането на свалени предпазители.

— Най-близкият град е на четирийсетина километра по пътя — каза фермерът.

Прозвуча като подкана да се връща в гравиколата си и да се омита. Възрастният търговец пак изпръхтя.

— Ъхъ, видях го на картата в компютъра. Май не е нищо особено.

— Не е — потвърди таанецът. — До следващото имперско свърталище има два, два и половина дни път.

Търговецът се засмя.

— Веднага познахте от кои съм, а? Че к’во толкова, не ме е срам. Пък и аз съм си селски стопанин, това ми е единственото гражданство.

Мъжът се вторачи в него.

— Като сте селянин, защо не сте си на имота?

— Зарязах го след осемдесет години бъхтане — сподели търговецът. — Ако щете, смятайте ме за пенсионер. Само че не е точно тъй. Подхванах втора кариера.

Фермерът изви очи да провери позициите, заети от потомците му. Огледа и хоризонта, дали не идват имперски подкрепления.