Читать «Бариерата» онлайн - страница 47
Павел Вежинов
— Къде се намираме, Доротея?
— Над планините… Затова е толкова черно под нас.
— Черно и мъртво!.. Но и така е хубаво.
Реехме се над планините, по-високо от техните спящи орли.
— Студено ли ти е, Антони?
— Да, малко!
— На мен никога не ми е студено — каза тя. — Усещаш ли колко съм гореща? Аз мислех, че то преминава от мен в теб, Антони… Но нищо, ето слизаме.
Наистина слизахме и все повече и повече приближавахме към града, светлините му ставаха все по-ясни и по-отчетливи. Непрекъснато ни обливаха ту по-хладни, ту по-топли течения, сякаш плувахме из море. Усещах се все по-лек и свободен, едва ли не звънтят от лекотата си.
— Доротея, летяла ли си и друг път?
— Много пъти, Антони.
— Колко много?
— Не знам. Но то не е толкогва просто, не можеш да го правиш като птиците — когато си искаш…
Гласът й бавно заглъхваше. Навярно беше права — не биваше да говорим. Може би това й отнемаше силата. Слизахме все по-ниско и по-ниско, вече ясно различавах шосетата, плъзгащите се светлини на колите. След това започнах да различавам улиците и площадите, даже отделните сгради с техните неонови корони. И същевременно усещах как нейната ръка бавно изстива в моята, как потръпват пръстите й.
— Трябва да слезем, Антони! — каза тя едва чуто.
— Добре! — отвърнах аз.
Но не можех да си представя как отново ще имам твърдина под мен. Как с усилие ще мъкна тежките си крака. Как мъчително ще дишам горещия въздух. Това, за което мислех, че е безмерна свобода, изведнъж се бе оказало робство, съвсем безутешно поради своята неотменимост.
— Ще намериш ли къщата, Доротея? — запитах аз.
— Не говори, Антони! — отвърна тя глухо.
Едва усетих как се докоснахме до топлия бетон на терасата. Не слязохме, а кацнахме като птици. Не я виждах добре, но ми се струваше пребледняла. Улових ледената й ръка и я поведох. Слязохме по неосветената стълба, отворих вратата на апартамента. Вдигнах ръка и бавно завъртях ключа. Лампата светна. Не спях. Не бях се събуждал, значи не бях сънувал. Усетих как ръката й отново потрепера в моята.
— Загаси, Антони! — каза тя умолително.
Отново завъртях ключа, двамата потънахме в мрака, топъл и влажен като хралупа на звяр. След това усетих как тя се отдели от мен и изчезна, сякаш се бе превърнала във въздух. Усещах, че зъзна, от страх нявярно след всичко, което се бе случило. Или което не се бе случило, не знаех какво да мисля. Но страхът все пак идваше, гъст и пихтиест, прецеждаше се през всички цепки на душата ми, готвеше се да ме удави.
— Антони! — обади се тя. — Антони, защо не идваш?
Изпитах огромно облекчение, като чух гласа й. Наистина все още глупаво и безсмислено стоех до вратата, дори не бях я притворил.
— Не те виждам! — отвърнах аз.
— А аз те виждам — каза тя. — Върви направо пред себе си.
Гласът й не беше така звънлив и ясен, както, когато бяхме
