Читать «Бариерата» онлайн - страница 49

Не усетих как съм станал, кога съм събрал разпилените дрехи. Спуснах се към банята. Там, на стъклената поставка пред огледалото, видях нейни вещи — малка четчица за зъби, нивеа, лосион за коса. Господи, луд ли бях наистина? Пуснах душа със студена вода, пъхнах се разтреперан под него. Стоях, колкото можах, после като опарен изскочих оттам, облякох се трескаво, отново се върнах в хола. Сега се чувствувах малко по-добре, дори погледнах през прозореца. Нищо, обикновен летен ден, горещ и досаден, лъх на асфалт, остър блясък на никелирани автомобилни брони на паркинга. Малко по-нататък, на затревената площ, бръмчеше досадно моторна косачка. Унило и разсеяно я тикаше пред себе си старик с бяла коса и омачкани дочени панталони. Погледнах часовника си — девет и двайсет и две минути. Датникът — двадесет и шести. Ами, разбира се, двадесет и шести юли, вчера беше двадесет и пети. Знаех, че сега най-разумно е да изляза някъде, да се озова между хората. Достатъчно беше да послушам само четвърт час най-обикновено човешко бърборене, за да дойда отново на себе си.

С облекчение влязох в колата, запалих мотора — моят единствен приятел, безчувствен, но верен, съставен от стоманени късове, кабели и тенекии, тикан от отровни газове — за кой ли път ме спасяваше? Завих бавно на ъгъла, след малко излязох на булеварда. Там, по твърдия гранит на паважа, лениво пъплеше гигантски екскаватор. Уродливата му главичка, толкова малка за грамадния труп, бе сведена омърлушено, сякаш душеше пътя. Заминах го внимателно и продължих. Вече не мислех, знаех къде отивам. Само там щяха да ми помогнат, никъде другаде.

Беше малко по-безлюдно тая сутрин в института. Тежката болнична миризма, по-скоро въображаема, отколкото истинска, отново ме зашемети. Влязох при доктор Юрукова, тя седеше, както винаги, зад бюрото си, внимателно се взираше в някакъв гъсто изписан машинен текст. Като чу шума, тя разсеяно вдигна глава. Колкото и да бе добре устроена и свикнала с изненади, усетих как вътрешно трепна.

— Седнете, другарю Манев!

Аз мълчаливо седнах. Не бързах да заговоря, исках да се съвзема поне от изкачването на стълбите. Едва сега разбрах, че не съм бързал, а просто съм тичал по тях.

— Виждате ми се нещо разстроен? — заговори тя първа.

— Личи ли ми?

— Да, малко сте бледен. Да не са ви изплашили?

Говореше ми с някакъв променен глас, мек, ласкав и дружелюбен.

— Да, има нещо подобно.

— И какво е станало?

— Ние летяхме! — отвърнах аз. — Двамата с Доротея.

Сега си давам сметка, че в гласа ми навярно е имало злост и ненавист. И в никой случай не очаквах, че моите думи ще й направят толкова силно впечатление. Нейното меко, восъчно лице, вече потънало в някакво неподвижно иконно спокойствие, само за миг се преобрази, стана изострено и напрегнато. Имах чувството, че бе изпаднала в някаква вътрешна паника, която с все сила се мъчеше да преодолее.

— Разкажете ми по-подробно! — каза тя сдържано.