Читать «Бариерата» онлайн - страница 46

— Стани, Антони! — каза тя тихо. — И не се плаши. Няма да ти причиня никакво зло.

Аз автоматично станах.

— Подай ми ръката си!

Подадох й ръката си. Нейната ми се стори някак неочаквано топла и силна.

— А сега, Антони, погледни към небето. Трябва да свикнеш с него.

Да свикна с него? Може ли да свикне човек с небето? Аз го гледах, сега то ми се виждаше много по-ниско, сякаш изведнъж бях израсъл до висините му. Ниско, черно и много по-хладно от всеки друг път. Но самите звезди ми се сториха така бляскави, че просто ме заболяха очите, като ги гледах.

— След малко, Антони, ще почувствуваш някаква необикновена лекота. Все едно че изведнъж си се превърнал във въздух… Не говори!.. Ако го усетиш, кажи ми само „да“ или „не“! Това е всичко.

— Да! — казах след малко.

— Ето, ние тръгваме, Антони!.. Отпусни се вътрешно… Не прави резки движения. И най-важното — не мисли!.. Ето, това е всичко — бъди щастлив!

Сега ми се струваше, че гласът й е необикновено звънлив и мелодичен. Дори не усетих как сме се отделили от терасата. Бяхме някъде във висините, под нас трепкаха светлините на града, точно така, както човек ги вижда и от борда на самолет, който вече се спуска за кацане. Плавахме сред самите светлини, не виждахме бреговете, сякаш бяхме в сърцевината им. И все пак не беше същото, ние не летяхме, а се реехме като птици, които вече здраво са се закрепили на крилете си. Много добре усещах тялото си и въздуха, който ме обливаше като вода.

— Страх ли те е, Антони? — запита тя. — Да или не?

— Не, ни най-малко!

— Искаш ли да излетим по-високо?

— Да!.. Да!..

Ние летяхме към звездите, които ставаха все по-едри и по-бляскави. Сега въздухът като ураган биеше в лицето ми, челото ме заболя, ноздрите ми изтръпнаха. Не бях нито безплътен, нито безчувствен в тоя миг, много по-силна и топла, почти гореща усещах ръката й, която здраво държеше моята. После ураганът съвсем отслабна, макар че въздухът стана много по-студен, почти пронизващ. Отново се реехме във висините, но сега виждах само звезди, които режеха очите ми с диамантените си остриета.

— Доротея, къде е земята?

— Под нас! — отвърна тя. — Не се плаши, ние летим по гръб.

Да се плаша ли? Що за глупава мисъл! Всичко, което изпитвах в тоя миг, ми се струваше по-естествено и по-истинско от целия ми досегашен живот. Значи Доротея е била права, хората наистина са произлезли от птиците.

— Антони, щастлив ли си?

— Да, Доротея…

— Ето, виждаш ли? Но човек не може да бъде щастлив, без да го е заслужил.

— А аз с какво, Доротея?

— С мене… С мене, Антони, понеже си ми повярвал.

Ние отново се обърнахме към топлото дихание на земята. Колко далеч бяха останали светлините на града. И колко едва забележими. Сега ми приличаха на малка земна галактика, загубена в нейната пустош.