Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 41

Иван Вазов

Филович и жена му, и зет им с благодарност изпратиха Стремски навън. Драга го изпрати до портата.

— Благодаря ти, Найдене! — каза му тя и в нощния полумрак прелестното Драгино лице се приближи до неговото и едни очарователни уста чакаха, просеха целувка.

— Поздрави кака от мене! Моли я, доведи я… Кажи й, че тя ме убива.

— Драго, за моята обич няма невъзможно. Надявай се!… Само парахода да не изпусна… Сбогом!

— Сбогом! До виждане! — звънтеше Драгиний глас из тъмнината, дето изчезна Стремски.

IX. Пътници

От Иваницовата къща до пристанището беше доста далеч, затова Стремски бързаше. Градът беше пак пуст и заспал; фенерите пръскаха умряла светлина по зидовете и дюкяните, на криви линии наредени покрай тесните улици. След десетина минути той излезе на набрежната, за да се спусне оттам по-пряко до пристанището. Отпреде му, в дълбочините, Дунавът безмълвно течеше, като даваше на места металически отлив.

Когато отмина зданието на губернаторската канцелария, той видя, че вървеше друг човек пред него. Тоя човек бързаше и сегиз-тогиз се спираше до заградата на набрежната и надничаше към реката, като да види нещо в мрака, легнал по-гъсто под брегът. Параходната тръба изпищя в нощната тишина и пътникът бегом отиде нататък; същото стори и Стремски — тоя звук беше знак за скорото тръгване на парахода. Очевидно, и двамата тия пътници гонеха същата цел и бяха позакъснели. Набрежната завива край терасата на градината от хотел „Ислахане“ и се спуща в Княжеска улица, която веднага извежда на мегдана пред пристанището. Когато се найдоха на него, голямата черна маса на парахода се видя цяла, с осветлените си прозорчета. По мегдана и двамината фукнаха. Скоро Стремски надвари предния пътник, без да се обърне да го погледне, и като един ураган отиде до парахода.

— Zurück! — извика му един немец-чиновник, като препречи пътя му със спущане хоризонтално дървото, що затваря достъпа до парахода.

В същий миг параходът се оттегли от гредите на скелята с жабуркане и пъхтене над водата.

Стремски остана като вкамънен. Той гледаше, зяпнал, отходящий параход с червената светлина на мачтата си.

Няколко секунди забавяне — и всяка надежда да предвари един опозорителен скандал във Филовичевата къща изчезна!

По времето, когато ставаше тая история, освен австрийските параходи, които денем хващаха Русе, съществуваха и локални, между Гюргево и Русе. Последният от тия параходи спираше по един часът, за да пусне или вземе пътници. Обикновено по тоя час рядко се явяваше някой да се качи. Параходът, прочее, едвам спрял, веднага тръгваше, щом на пристанището беше пусто. Тъй направи и сега. Но в мъгливи нощи всяко движение престаяше.

— Ах, параход удрал! — извика по руски някой зад Стремски.

Стремски погледна кой е и видя един белобрад старец, който показваше знакове на отчаяние.

Това беше Мачухонски.

— Мачухонски! И вие ли пътувате? Ето нещастие! — каза Стремски.

— Батюшка! Какво да правим сега? Друг параход няма ли?

— Този е последний. А до съмване — други няма. Защо бързате толкоз, господин Мачухонски? Бързо поручение ли имате?