Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 37

Пристигнал благополучно в Троян, Стремски намери там майка, братя, сестри в сълзи и отчаяне. Известието за бащината му гибел беше го преварило вече. При тая скръб намериха се в крайна нищета и безизходност. Но скоро бедите се умножиха: трябваше да се бяга и от Троян, в който също настъпи паника. Сюлейман паша правеше ужасните си юруши въз Св. Николския връх и всеки час се очакваше нахлувът на ордите му в Северна България. Всички бежанци минаха тогава в Габрово и Търново, току-що успокоени от победата, която отблъсна Сюлеймана от Шипченския проход. Габрово и Търново, претъпкани с войска и от големи тълпи бежанци от долините на Стрема, Тунджа и други крайнини на Тракия, не можеха да прехранят толкова свят, нито да го подслонят. Злочестите „изгорели“ страдаха от глад, страдаха от студ, страдаха от болести всевъзможни, страдаха от изтребителния тифус — неизбежния другар на всяко безредно натрупване на големи навалици свят, в лишения и неволи. Бежанците мряха като мухи. Тифусът и гладът, и есенните мокроти отнасяха всеки ден със стотини жертви, избягали от турския ятаган и от пожарите на родните си градове. Стремски през това тежко време не се отдели от майка си, настанена в Габрово, разбита от скърби и страдания; обстоятелствата го бяха направили ненадейно глава на семейството и отговорен за неговото съществование. Понеже не му бе възможно да вземе сега по-деятелно участие в борбата, той влезе в Червений кръст и се предаде с любов на делото на облекчение човешките страдания… Но по-нататъшните успехи на руското оръжие при Плевен и Шейново пренесоха театъра на военните действия през Балкана и заедно с това потокът на бежанците, преживели тоя смъртоносен период, рукна назад към планината, към пепелищата си в Тракийско поле. Това ново преселяване трая цяла зима. Стремски изпрати също домашните си за Бяла черква, дето се настаниха в една от къщиците по края, пощадени от пожара, тъй като от тяхната само пепел остаяше.

Между това, Русе все остаяше в турска власт, окръжен от корпуса на царевича. Княз Черкаски назначи Стремски като преводчик при полка на генерала А., който действуваше срещу Али паша при Черни Лом. При една среща около Тръстеник на един малък руски отряд с турския табор, Стремски привлече симпатията на генерала чрез своето присъствие на духа в най-критическата минута и чрез полезното мнение, което изказа по нуждата на една военна мярка, която спаси положението. В надвечерието на Санстефанский мир Русе биде изпразнен от турците и царевичевия корпус доби друго назначение. Дондуков, който наследи Черкаски, поминал се в Сан Стефано, назначи Стремски като преводчик при търновския губернатор. Но Лукиянов скоро склони Стремски да мине по съдебната част, като ценеше неговото развитие и ум, и го прати председател на Никополския окръжен съд, дето Стремски трябваше да захване от азбуката на съдебната наука — съвсем чужда нему. След няколко месеца един непредвиден случай го накара изново да се премести, по администрацията в Русе. Мина по обиколката си, през Никопол, новоназначений русенски губернатор, генерал А., завзел мястото на предшественика си, генерала Золотарева. Генерал А. случайно срещна там Стремски и дойде във възторг — от случая да има при себе си Стремски, чийто ум, характер и енергия познаваше. Прочее, Стремски отиде в Русе. Но видните служби в губернаторската канцелария бяха заняти и губернаторът назначи Стремски извънреден чиновник на особни поръчения при себе си.