Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 34

Един пайтон в тоя миг мина край тях.

— Госпожа Голичева! — извика Шопов.

— Защо тъй рано дезертира? Това е едно осиротение за бала — каза графът.

— Тя още одеве казваше, че няма да достои, не й било дотам добре — забележи Стремски.

— Понятно, понятно — избъбра графът, като че говореше на себе си и си отговаряше на някой по-прежен въпрос.

Заминаха край купа на мъжете, дето Веригаров разправяше. В тоя миг зачу се нов, весел, еклив смях.

Нашите приятели неволно зачуха тези уломки от разговор, вървейки по-бавно:

— Как, ти й каза това? — попита един твърд, силен глас.

— Казах. Вие знаете, че Веригаров познава от дъно женската натура — каза Веригаров.

— О, той е имал такава възможност да прави студии по парижките булевари — забележи друг шеговито.

— Жената ще ти прости лесно най-грубите оскърбления, ако ги облечеш във форма на ласкателство към хубостта й — каза Веригаров.

Очевидно, минуването на Светлина беше възбудило одевешний смях, а думите Веригарови без друго се отнасяха до нея. Приятелите разбраха това инстинктивно.

Стремски се намръщи, но се спря с другите под акацията, увиснала навън от градината.

— Как бяха? Кажи ги пак!

— Но каза ли й ги?

— Казах й ги на ухото, като играх с нея първата полка — отговори Веригаров.

Стремски леко потръпна. Той спомни, че Веригаров игра в първата полка и с Драга.

— И тя? — питаше пак един.

— Тя ги чу с голямо удоволствие и се изсмя почервеняла. Това й беше приятно. Аз ви казвам: жена на комплименти се не сърди. Колкото по е хубава, по й са приятни. Грозните жени очакват хвалбите като милост; прекрасните ги очакват като дължим данък.

— Това е право: нашият дунавски Дон Жуан познава женския гъдел — потвърди друг.

— Наистина ли е ваше съчинение тоя куплет!

— Собствено — каза Веригаров.

— И живо, и духовито… Особено играта с думите, прелестна — добави друг.

Веригаров очевидно изпитваше силно удоволствие от направеният ефект. Куплета, който току им беше прочел, достави нов триумф на дребнавото му тщеславие.

— Слушайте — каза решително Веригаров.

Дружината се навали около него, за да чуе с внимание. Веригаров издекламира с нисък глас, като произнасяше откроено и значително всяка дума:

Да ми биха дали хубостите в раят,

царствата по двете полукълба людни —

аз ги бях отказал — ако ми остаят

Драгините двете полукълба чудни.

— Браво! Чудесно!

Раздадоха се ръкопляскания и смехове.

Стремски и графът се изгледаха.

— Що за цинизъм! — каза графът с негодувание.

— Тия стихове са откраднати от влашки. Чел съм ги вече — забележи Жирков.

Стремски беше презеленял.

Веднага приближи към купа и каза Веригарову с глас, в който ечеше буря от омраза и презрение:

— Веригаров! Ти си един безчестен человек! Ти пръскаш подлости за една девица, която ти направи чест да играе с тебе, един дурак!

Тия думи паднаха като гръм сред смеховете.

Зашеметен за един миг, Веригаров се съвзе. Той отговори високомерно:

— Вместо всякакъв отговор на твоята дебелащина, аз ще ида да танцувам с госпожица Филович — тя пак ще ми направи чест. Тя толкоз иска да знай от твоята забрана, колкото аз — от псувните ти.