Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 251

* * *

Революцията за съединението се извърши леко, тихо, бързо, безкръвно. Тя стана толкова леко, свободно, охолно, щото беше почти игрива и има моменти, когато тя изглеждаше като опереточен фарс. Правителството падна, както никое правителство не е падало: без борба, без противение, без да причини или даде жертва. Революцията прегърна и завърши народът, а я почна една партия. Защото всичките преврати така ставаха. Куп недоволни хвърлят кликът и ако той говори на сърцето на народа, ако отговаря на неговите ламтения, жажди и национални идеали, той, народът, се отзовава и дава ръка на първите, готов да даде и кръвта си. А идеята за съединението беше срасната с душите и със сърцата на целия народ, тая идея беше повече от един инстинкт, тя беше един догмат, неоспорим, неоспоряем, посеян в дълбините на народното съзнание. Въпросът: „Добро ли е?“ никога от никого не биде подигнат; въпросът: „Време ли е?“ — той се задаваше. И идеята за съединението беше едно вълшебно знаме, което събираше народа около партията, която го издигнеше. И това съблазнително знаме фатално трябваше да бъде дигнато в разгара на партийните борби. На 1884 година го дигна Народната партия, като извика една мирна, но грамадна манифестация на народното желание. Народната партия се ограничи с тоя нравствен протест и не отиде по-нататък. Когато взема властта — тя още по-малко кураж почувствува в себе си за насилствен преврат на режима, преврат, чрез който, като хвърляше на риск облагите на положението и престижа на властта, туряше и бъдещето на отечеството пред страхотиите на неизвестността и себе си — пред ужасна отговорност, която тя нема храброст да понесе. Това малодушие се градеше толкова въз чувство на егоизъм, колкото и на патриотизъм. Последвалите събития оправдаха страхуванията й… Вината на Народната партия не е, че не направи съединението, като дойде на власт — революциите не се правят от правителствата — а е, ако може да наричаме вина фаталните закони на историята — приемането властта, след като се обяви против Източна Румелия, която сега трябваше по силата на нещата да управлява, сиреч да закрепя, и се постави в противоречие с програмата си. Прочее, великолепна и благородна почва за борба се отвори на опозицията, която беше Народната либерална партия. Понеже правителството се умълча, тя викна и грабна знамето. Ролите се промениха. Тя поиска гръмогласно съединението. Тя сега съвършено не мислеше тъй, както мислеше на 7 априлий лани, когато на всенародния вик: „Да живее съединението!“ отговаряше с възванието си: „Братя, това наше народно желание е неосъществимо… Часът за съединението не е ударил още.“ — Тя тогава бе на властта. Сега тя намери изведнаж, че тъкмо е ударил часът за съединението и народното желание е осъществимо! Истина, сега тя пък беше в опозиция и промени очилата… Рядко са опозициите у нас, които се замислюват пред избора на средствата си в борбата си. За тях няма добри и лоши, нравствени и безнравствени — има целесходни. Ако правителствата имат над себе си и над действията си винаги дебливия надзор на общественото мнение, опозициите имат развързани ръцете си, за тях не съществува юздата на отговорността. Една опозиция никога не губи от една революция, даже и от най-пагубната за страната, защото няма какво да изгуби. Напротив, тя печели. В дадения случай Народната либерална партия имаше само шансове за себе си. А тя нема нужда даже да подготвя духовете: Народната партия беше й чудесно улеснила задачата с ланската си съединистическа агитация. Прочее, революцията стана моментално, с водевилна лекост. Една рота от милицията извика пред южната порта на конака: „Да живее съединението!“ и тя се отвори с двете си крила като по магия, както в приказките на „Хилядо и една нощ“ прави чудеса думата: Сезам.