Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 18

Стремски се безпокоеше за Невянка, която се оплакваше от голямо безсилие и неспособност да върви нататък. Силите й бяха изчерпани от страшно двудневно бягане и от глад, а краката изрязани от камъняците и бодилите. Без добитък тя не би могла да стигне Троян. Не можеха прочее да тръгнат по-рано от това опасно място и трябваше да чакат нови дружини бежанци, които биха й дали кон. Догдето се грижеше за това, Невянка го бутна за лакътя сепнато и му посочи на изток нещо. Найден се обърна и видя, че нещо иде насам, полека край гората.

— Снощният турчин! — извика девойката и поиска да стане, за да бяга в дърветата.

В сумрака не личеше добре какво иде насам. Найден се взираше, цял нащрек.

— Стойте! — каза й той. — Не е човек това — кон е!

И Стремски стана, пресрещна го и сръчно улови добитъка за повода, който се влачеше. Веднага позна своя кон! Бедното животно, което турците не успяха да отведат вчера вечер, беше се въртяло цяла нощ край гората и пасло, или пък чакало ездача си, по нагон почувствувало, че той е в гората. С това беше и уплашило девойката. Както и да е, този случай, тъй естествен и тъй чудесен, беше едно велико щастие за Невянка.

Без да чакат повече, Стремски й помогна да се качи на самара и поведе коня напред, като намери пътя.

В това време, на изток, зад тъмната чука на Юмрючал, се показваше слаба дрезгавина.

Съзоряваше се.

VIII. Из пущинаците

Планината беше пуста.

Пълна тишина владееше из пространните самотии на това приоблачно царство.

Напред, отзад, отстрана: върхове, долове, стръмнини, дълбоката гора и облаците на отдалечените чуки, вече къпани от първата виделина на зората.

Нашите пътници вървяха мълчешката и òзъртом.

Защото спокойствието на планината беше дълбоко, много дълбоко — та подозрително чак.

Само бавното стъпане на коня, уморен, изнемощял, и неговото пърхане на хладния утрен въздух нарушаваше тишината.

Боровата гора доста време остая отляво на пътниците, па се свърши.

Вървяха около един час.

А планината се простираше все по-нова, по-пустинна и по-дива.

Къде изгрев слънце, като се изкачиха на една възвишеност, обърнаха се да видят идат ли бежанци отзад. Видяха на каменистата стръмнина при боровата гора, която оттук пак се видя, черни предмети, които мърдаха. Невянка ги взе за човеци, но Найден й обади, че са орли. Той й не обади какво чинеха там. Те пируваха с месата на Донча… Защото той позна, че там беше мястото на вчерашните ужасни сцени.

Превалиха рътлината и навалиха надолу през една росна ливада с високи зелени тлъсти треви, в които краката на коня потъваха до коленете.

Минаха и нея, минаха нови падини и валози, изкачиха се на друг връх и погледнаха назад.

Никой.

Слънцето, изскокнало над кръгозора, криеше се зад отсрещния гол вис, като озаряваше урвите и върховете зад тях, все голи, безлюдни и гробно тихи.

Наситените орли само, литнали пак във въздуха, рееха се лениво и покойно над мястото на пиршеството си.