Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 18

— Мисля, че аз трябва да поема отговорността — каза Рохарт почти с неудоволствие. — Като административен директор изглежда аз съм останал най-висшият служител.

— Правилно. Сега смяташ ли, че ще можеш да поддържаш нормалната работа на „Мегалоуб“, да управляваш цялата фирма съвсем сам и в същото време да провеждаш нужното задълбочено разследване?

Рохарт отпи от кафето си и отговори, чак след като разбра, че изражението на Беникоф няма да му подскаже нищо.

— Искаш аз да го кажа, нали? Да кажа, че бих могъл сам да се справя с работата в „Мегалоуб“, но нямам нужния опит за разследването, то не е по моята част.

— Не искам да казваш нещо, което според теб не е вярно.

Гласът на Беникоф звучеше равно, безстрастно. Рохарт се усмихна мрачно.

— Схванах намека. Негодник си ти, голям негодник, но си прав. Ще ръководиш ли разследването? Това е официално искане.

— Добре. Исках да бъде напълно ясно къде минава демаркационната линия.

— Ти поемаш разследването, нали така? Какво ще искаш от мен тогава?

— Да управляваш компанията. Това е. Аз ще се погрижа за останалото.

Рохарт въздъхна и се отпусна на стола.

— Радвам се, че си тук — наистина.

— Добре. Сега хайде да отидем в лабораторията.

Вратата на лабораторията беше затворена и се пазеше от едър, мрачен постови, облечен със сако въпреки сухата жега на утрото.

— Документите — каза той, без да се помръдне от входа. Погледна удостоверението на Рохарт, после се взря подозрително в Беникоф, когато той посегна към джоба си, и неохотно изсумтя в знак на одобрение, когато погледна холографската му карта за самоличност и разбра кой е.

— Втората врата долу, сър. Той ви чака. Трябва да сте сам.

— Кой ме чака?

— Това е цялото съобщение за вас, сър — каза упорито човекът на ФБР.

— Нямаш нужда от мен — каза Рохарт. — В кабинета ме чака доста работа.

— Добре.

Беникоф отиде бързо до вратата, почука, после я отвори и влезе.

— Никакви имена, докато вратата е отворена. Влез и я затвори — каза човекът зад бюрото.

Беникоф изпълни нарежданията му, после се обърна и едва устоя на изкушението да отдаде чест.

— Не ми казаха, че сте тук, генерал Шорхт.

Ако Шорхт изобщо имаше малко име, то никой не го знаеше. Във всеки случай сигурно беше Генерал.

— Не е имало причина да ти казват, Беникоф. Нека нещата останат така засега.

Беникоф бе работил с генерала и преди. Намираше го за безскрупулен, неприятен — и способен. В лицето изглеждаше сбръчкан като морска костенурка и навярно беше също толкова стар. Някога в далечното минало бе служил като пехотен офицер и бе загубил в бой дясната си ръка. Говореше се, че било в Корея, макар да се споменаваха също Гетисбърг и река Марна. Откакто Беникоф го познаваше, той работеше все във военното разузнаване, на някакъв висок пост, много секретен. Винаги той даваше заповеди, никога не ги получаваше.

— Ще ми докладваш веднъж дневно, минимум. По-често, ако има нещо важно. Имаш секретния номер. Въвеждаш по него всички сведения. Разбрано?