Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 102

— Те не са машини!

— Въртиш се в кръг. Доли. И в това няма никакъв смисъл. Когато направя първия ИИ, ще видим дали ще има емоции или не.

— Надявам се да харесаш курабиите — рече тя и се изправи рязко. — Мисля обаче, че е време да тръгвам.

— Доли, почакай, моля те.

— Не. Виждам, че няма начин да те спра.

— Работата не опира само до мен. Идеите притежават своя собствена сила. Ако аз не сглобя мозайката правилно, някой друг ще го направи.

Тя не му отговори, дори когато смени темата и направи плах опит да завърже някакъв незначителен разговор.

— Трябва да се сбогуваме засега. Брайън. И сигурно скоро няма да се видим. Имам много обаждания от клиниката. Бяха много мили, че ми дадоха отпуск по спешност, но наистина хората там не достигат.

— Оценявам стореното от теб да ми помогнеш.

— Няма нищо — рече тя, вече резервирано.

— Мога ли да ти се обаждам?

— Ако прецениш, че е необходимо. Имаш телефонния ми номер.

Появиха се облаци и на терасата стана хладно. Той бавно отиде до стаята си (вече нямаше нужда от инвалидния стол) и запали осветлението. Свали плетената шапка, прокара длан по наболата четина върху скалпа си и отиде да се погледне в огледалото. Белезите по черепа му още се виждаха, макар и не чак толкова червени, каквито бяха доскоро. Косата бе започнала да ги скрива. Взе болничната шапка, но я захвърли настрани. Вече намразваше това място. Беникоф му бе донесъл бейзболна шапка, която рекламираше с едри букви добродетелите на отбора „Отците от Сан Диего“; наложи нея и кимна одобрително на образа си в огледалото. Горката Доли, животът не е бил благосклонен към нея. Е, и към него — също! Тя поне не е получила куршум в мозъка. Часовникът му избръмча и заговори с тих механичен глас: „Четири следобед. Време за сеанса с д-р Снеърсбрук. Четири следобед. Време за…“

— Млъквай — рече той и часовникът спря.

Ерин Снеърсбрук вдигна очи и се усмихна на влизащия Брайън.

— Допада ми вкуса ти за шапките. Тази превъзхожда стопроцентово болничното боне, дето носеше. Готов ли си за работа? Днес искам да изпробваме нещо ново.

— Какво? — Брайън свали шапката, настани се на зъболекарския стол и усети паешкия досег на металните пръсти.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да отложим малко работата си по възстановяването на паметта и в този сеанс да видим дали не можем да доразвием таланта ти да общуваш с имплантирания процесор.

— Разбира се. Досега не ми е идвало наум да те попитам, но що за централен процесор е той?

— Това е паралелна процесорна единица, която съдържа 128 прости, но бързодействащи процесори. Излъчва съвсем малко електричество и изобщо не грее — температурата му е съвсем малко по-висока от твоята. Използваният ток е почти незначителен. Всъщност този компютър използва толкова енергия, колкото и мозъчните клетки. И маса памет. В добавка към шестнайсетте GRAM-а с памет 64 милиарда бита, твоят имплантант съдържа и четири милиарда думи от B-CRAM.