Читать «Бягство» онлайн - страница 120

Джими знаеше, че истинските комарджии презират играчите на ротативки. Но той не мислеше така. Джими Ланди презираше единствено хората, които играеха с чужди пари. Като онези, които проиграваха заплатите, с които трябваше да платят ипотеката или да пратят детето си в колеж. Но хората, които можеха да си позволят хазарта — нека залагат колкото си искат в неговото заведение. Той виждаше нещата така. Хвалебствията за новото казино се цитираха непрестанно от различни статии и издания: „Аз ще ви осигуря по-добри помещения, по-добро обслужване, по-добра храна, по-добри развлечения, отколкото където и да било другаде в Атлантик Сити, Лас Вегас или дори Монако“ — беше казал той. Още първата седмица след откриването в заведението нямаше незаето място. Знаеше, че хората напират с такова нетърпение, само за да могат да нападнат всяко нещо, което не им хареса, да се оплачат от каквото им дойде на ум. Е, бързо щяха да запеят друга песен. Той можеше да се закълне в това.

Според него най-важното в живота му беше да има постоянно някакво предизвикателство, но точно сега това беше от изключително значение за него. Стиви Абът беше поел ежедневните грижи по всичко, което го освобождаваше от дреболиите и му даваше възможност да обърне внимание на големите неща. Джими не се интересуваше от това кой ще отпечата менютата и кой ще глади салфетките. Него го интересуваше колко струват и как изглеждат.

Само че нещо не успяваше напълно да се съсредоточи върху казиното, колкото и да се стараеше. Проблемът беше в това, че откакто миналия понеделник му бяха върнали копието от дневника на Хедър, не можеше да се откъсне от него и прекарваше цялото си време в препрочитане. Дневникът беше като врата, отворена към миналото, а той не беше сигурен, че желае да се връща там. Струваше му се странно, че Хедър, която бе започнала дневника си по времето, когато отиде да живее в Ню Йорк, за да започне кариерата си в шоу бизнеса, непрестанно се връщаше в спомените си към миналото, когато бяха правили нещо заедно с него или с майка й. Това не беше само дневник, а и мемоари.

Едно от нещата, които го бяха обезпокоили в дневника, беше прокрадващата се мисъл, че Хедър се е страхувала от него. От какво толкова се е страхувала? Е, да, на няколко пъти се беше случвало да й се скара, както винаги правеше с провинилите се, но това определено не би могло да бъде достатъчен повод да се страхува. Тази мисъл му беше безкрайно неприятна.

Какво толкова се е случило преди пет години, че така старателно го е крила от мен, питаше се той. Постоянно се връщаше към тази част от дневника. Мисълта, че някой е причинил нещо лошо на Хедър и се е измъкнал безнаказано, го вбесяваше. Дори след толкова време той имаше намерение да разнищи всичко докрай.

Въпросът за липсващите страници в края на дневника също го тревожеше. Можеше да се закълне, че ги е виждал. Както сам призна, беше разгледал дневника съвсем бегло през нощта, след като Лейси Фаръл му го даде, а на следващата вечер се беше напил здраво — нещо, което не беше правил от много години насам. Въпреки всичко, имаше смътен спомен за това, че ги беше видял.