Читать «Коледен експрес» онлайн - страница 62

— Защо ще ти реже заплатата?

— Заради някакво дребно недоразумение. Изгубих едни слънчеви очила…

— Неговите ли?

— Не, моите. Струват…

Той проследи погледа на Том и извика по-силно и от Елинор. После бързо скочи върху най-близката маса и изкрещя:

— Какво е това?

Том бавно се приближи. Устните му се разтегнаха в усмивка и в този момент през вратата се втурна Реджина по халат.

— Сега пък какво става? — поиска да разбере и тя.

Том приклекна пред масата, където двете очи все още го гледаха немигащо.

— Имаме пътник, който едва ли си е купил билет.

Едва сега Реджина видя какво е причинило шумотевицата и се загърна още по-плътно в халата си.

— Какво е това?

— Гратисчия от рода на влечугите. Имаш ли фенерче, кашон или кутия за лед и излишно одеяло?

Реджина де втурна навън и скоро се върна с кутия за лед, фенерче и одеяло. Том проби две дупки в стиропорената кутия и насочи светлия лъч под масата, при което странното същество се дръпна уплашено. Том се усмихна.

— Внимавай, Кристобал — каза той, — заеми позиция, така че да му препречиш пътя, ако скочи.

Кристобал не се помръдна.

— Ти луд ли си? Нямам никакво намерение да се приближавам до това същество.

Том погледна към Елинор.

— Добре, разбрах — рече тя, — но все пак нищо не обещавам. — След което се отдалечи в края на вагона и погледна Том.

— Ето сега — обяви той, метна одеялото върху изплашеното животинче и го сложи в кутията, макар че едва не го изпусна. Всъщност то се бе стрелнало по посока на Кристобал. Младежът изпищя толкова пронизително, че сигурно успя да събуди цяла Пенсилвания.

— Какво е това? — за кой ли път попита Елинор, защото все още не бе успяла да разгледа съществото.

— Боа. Още е малка, около метър, метър и половина. С много красива окраска.

— Имам приятели в Ел Ей, които си гледат такива у дома. Всъщност казват, че много се привързвали към господарите си.

Кристобал не смееше дори да мигне.

— Привързват се, а? Та това е кошмар! Исках единствено да намеря очилата си, а тази гад без малко да ме убие!

— Кристобал — усмихна му се Елинор, — ти обичаш животните. Нали си имаш домашен любимец.

— Териер „Джак Ръсъл“, Елинор. Не смей да сравняваш моя малък Хемингуей с това адско влечуго.

— Някой трябва да я е изгубил. Не вярвам в Пенсилвания да има много такива.

— Сигурно е излязла от клетката си и се е изплашила до смърт — съгласи се Том.

— Оттук нататък оставете всичко на мен — каза Реджина. — Ще открия чия е. Не ми се вярва много хора да пътуват със змии, поне така се надявам.

Очевидно не й беше особено приятно да говори за боата и ето че Том бе осенен от внезапно хрумване, достойно да срази всички идеи на Макс.

— Виж какво ще направим, Реджина. Аз ще я пазя, а ти ида да провериш чия е.

— Но какво ще правиш с нея?

— Искам да я покажа на един приятел.

— Само гледай да не избяга.

Том погледна към Кристобал.

— Вече можеш да слезеш. — Младежът неохотно напусна убежището си. — Нали каза, че си търсиш слънчевите очила? — Кристобал кимна. — Моята писалка също изчезна, а на отец Кели — кръстът.

— Сребърната ми четка за коса я няма — рече Елинор.