Читать «Коледен експрес» онлайн - страница 16

Том открай време се стъписваше пред убеждението на жените, че могат да съкрушат един мъж просто като атакуват първичните му инстинкти, намеквайки, че го очаква евентуално разширяване на плътските познания. В битката между половете това се равняваше на предупредителна ядрена атака. Според него си беше удар под кръста и, честно казано, унизително за цялото мъжко съсловие.

И въпреки това се чу да казва:

— Виж, бебчо, аз също не искам да се караме. Ще пристигна навреме, кълна ти се.

Затвори телефона и за няколко мига се остави в плен на видения с палави бодита. Понякога съм такъв наивник, каза си тъжно той.

Докато се упрекваше, в коридора настъпи някакво раздвижване. Преди да отвори вратата и да подаде глава, от минаващата група се виждаше само влачеща се ръка и крак. Макар да ги зърна за секунда, откри нещо познато в тия крайници. Реши, че са се отправили към друга част на спалния вагон. Важните персони, естествено, щяха да получат първокласни удобства. Мина му мисълта да ги последва, да се увери, че са онези от лимузината, но реши, че по-късно ще ги издебне.

Отново седна и се загледа в пейзажа. Дотук ходът на влака бе гладък и плавен, а тракането на колелата действаше успокояващо. Това всъщност не е прословутото „трака-трак“, реши Том. То по-скоро приличаше на провлачено жужене, шепот, жужене и отново шепот, последван от издълбоко „ссс, бууум, бааа“. Хубаво беше да знае, че е отметнал този важен въпрос.

Най-напред щяха да спрат в Роквил, Мериленд, на някакви си двайсет и пет минути от Вашингтон. Близо до Роквил се намираше „Сейнт Мери“ — скромна бяла църква, кацнала на малко хълмче. Там бе погребан Скот Фицджералд — не по някаква друга причина, а просто за да уважат желанието му да остане за вечни времена на родна земя. Том си отбеляза мислено да изготви в писмен вид точни инструкции за собственото си погребение, след което извади лаптопа и натрака някои свои наблюдения за бъдещия разказ, макар да не смяташе, че е видял бог знае колко. Като оставим настрана нападението на Агнес Джоу и обещаващото гукане на Лелия, дотук пътуването бе минало, общо взето, без особени сътресения.

Реши да потърси някой, с когото да си поприказва. Влакът потегли и той трябваше да се подпре с ръка на стената в коридора, за да запази равновесие. Някой бе окачил празнични гирлянди по протежение на пътеката, а на вратата, свързваща ги със съседния вагон, дори имаше истински коледен венец.

Докато минаваше край купе А, възрастният свещеник от чакалнята излезе оттам и се блъсна в него, тласнат от инерцията на движението.

— Здравейте, отче — рече Том и протегна ръка за кратко ръкостискане, колкото да помогне на стареца да се закрепи.