Читать «Игрите на Вор» онлайн - страница 50

Отговорникът на базата по сигурността изглеждаше притеснен. Конзолата на бюрото му беше включена и премигваше.

— Младши лейтенант Воркосиган, сър. Необходим ми е отпечатък от дланта ви върху това тук.

— Добре. Какво е това?

— Пътните заповеди, сър.

— Какво? О… — Майлс вдигна облечените си в найлонови ръкавици ръце. Поколеба се за секунда. — Коя?

— Предполагам, че дясната ще свърши работа, сър.

Майлс изпита известно затруднение, докато свали ръкавицата от дясната си ръка. Лявата му ръка не му се подчиняваше. Ръката му лъщеше от медицинския гел, който уж лекуваше премръзвания. Тя беше подута, на червени нетна и изглеждаше осакатена, но лекарството май действаше. Вече всичките му пръсти се свиваха. Трябваше да притисне дланта си към картата си за самоличност три пъти, преди компютърът да го разпознае.

— Сега вашата, сър — отговорникът кимна на лейтенанта от Имперска сигурност. Служителят на ИмпСи постави ръката си на картата и компютърът потвърди самоличността му. Той вдигна ръката си и се взря със съмнение в лъщящото лепнещо вещество, напразно се огледа наоколо за някаква кърпа и тайничко я избърса в панталона си точно зад кобура на стънера си. Отговорникът нервно мацна картата с ръкава на униформата си и докосна своя интерком.

— Радвам се да ви видя, момчета — обърна се Майлс към офицера от ИмпСи. — Де да бяхте тук и снощи.

— Аз съм само куриер, младши лейтенант. — Лейтенантът не се усмихна в отговор. — Нямам право да обсъждам вашия случай.

Генерал Метцов влетя през вратата откъм вътрешния кабинет със снопче пластмасови бланки в ръка и един капитан от ВКР до себе си. Капитанът предпазливо кимна на своя колега от ИмпСи.

— Добро утро, младши лейтенант Воркосиган. — Генералът беше почти засмян. Погледът му не се промени, когато попадна на Имперска сигурност. По дяволите, ИмпСи би трябвало да карат този полуубиец да трепери в бойните си ботуши. — Изглежда в този случай има някаква подробност, която дори и аз не съм разбрал. Когато един лорд Вор се замесва във военен метеж, автоматически следва обвинение в държавна измяна.

— Какво? — Майлс преглътна, за да усмири гласа си, който внезапно беше изтънял. — Лейтенант, не съм арестуван от Имперска сигурност, нали?

Лейтенантът извади чифт белезници и окова Майлс към големия сержант. „Овъролт“ гласеше името на емблемата му. Майлс мислено го прекръсти на „Овъркил“². Сержантът трябваше само да повдигне ръка и Майлс щеше да увисне на ръката му, провесен като котенце.

— Задържан сте, докато продължава разследването — официално заяви лейтенантът.

— Докога?

— За неопределено време.

Лейтенантът се отправи към вратата. Сержантът го последва. По необходимост Майлс също тръгна след тях.

— Къде? — отчаяно питаше той.

— В Щаба на Имперска сигурност.

„Ворбар Султана!“

— Трябва да си взема нещата…

— Квартирата ви вече беше освободена.

— Ще се връщам ли пак тук?

— Не знам, младши лейтенант.

Когато скатерът ги остави на совалковия док, късната зора прорязваше Лагера на вечния скреж със сиви и жълти шарки. Доорбиталната куриерска совалка на Имперска сигурност лежеше на заледения цимент като хищна птица, случайно озовала се в гълъбарник. Гладка, черна и смъртоносна, тя сякаш разкъсваше звуковата бариера просто като си стоеше там. Пилотът очакваше със запалени двигатели.