Читать «Игрите на Вор» онлайн - страница 3

— Да, но…

— Е, какво? — попита Плоус. Беше готов да изкаже своите поздрави или съчувствие, според случая.

— Назначен съм за главен МТО-офицер в база „Лазковски“. Къде по дяволите е база „Лазковски“? Никога не съм чувал за нея!

Внезапно сержантът зад бюрото вдигна очи и се усмихна злобно.

— Аз съм чувал, сър — предложи услугите си той, — намира се нагоре, близо до арктическия кръг, на едно място, наречено остров Кирил. Зимна тренировъчна база на пехотата. Мърлявите кашици й викат „Лагера на вечния скреж“.

— Пехота! — каза Майлс.

Иван повдигна вежди и смръщен сведе глава към Майлс.

— Пехота? Ти? Това не ми изглежда справедливо.

— Не. Не е — едва продума Майлс. Заля го студена вълна при мисълта за физическите му недъзи. Годините на мистериозни медицински мъчения почти бяха успели да поправят жестоките деформации, от които Майлс едва не умря при раждането си. Изгърбен като жаба през ранното си детство, сега той стоеше почти прав. Ронливите, сякаш тебеширени кости, сега бяха почти здрави. Съсухрен, като дете на джудже, сега се изправяше почти на четири фута и девет инча. Лекарят му все още твърдеше, че последните шест инча височина са били грешка. След това Майлс чупи краката си достатъчно пъти, за да се съгласи с него, но вече беше твърде късно. Но не бе уродлив. Не… вече едва ли имаше някакво значение. Ако само му разрешаха да използва своите умения в служба на императора, той щеше да ги накара да забравят неговата слабост.

В службите имаше сигурно хиляди места, на които странната външност и деликатната му структура нямаше да имат ни най-малко значение. Като адютант или преводач в разузнаването. Или дори оръжеен офицер на кораб — да наглежда компютрите си. Но в пехотата? Някой не играеше по правилата. Или е била допусната грешка. Нямаше да е първата. Той се поколеба. Юмрукът му се свиваше около заповедта и я мачкаше. Отправи се към вратата.

— Къде отиваш? — попита Иван.

— Да видя майор Сесил.

Иван издиша през свитите си устни.

— О! Късмет.

Сержантът не скри ли една малка усмивчица, навеждайки глава, за да разлисти следващия куп пакети?

— Младши лейтенант Дрот — извика той. Редицата се придвижи с един човек напред.

* * *

Когато Майлс влезе в кабинета на майор Сесил и поздрави, майорът се консултираше с видеомонитора си, приседнал на бюрото на писаря.

Майор Сесил вдигна очи към Майлс, след което погледна часовника си.

— А, по-малко от десет минути. Печеля баса. — Майорът отвърна на поздрава на Майлс. Писарят извади с мрачна усмивка снопче банкноти от джоба си, отдели банкнота от една марка и мълчаливо я подаде на своя началник. Съдейки по лицето му, майорът беше развеселен. Той кимна към вратата. Писарят откъсна бланката от пластмаса, която току-що беше изскочила от машината му, и напусна стаята.

Майор Сесил беше на около петдесет, слаб, уравновесен и наблюдателен. Много наблюдателен. Въпреки че не беше титуляр на отдел „Кадри“ — административен пост, който принадлежеше на офицер от по-висок ранг, Майлс отдавна беше забелязал, че Сесил е прикрепен към него. Всяко назначение за всеки випусник на академията най-накрая минаваше през ръцете на Сесил. Майлс винаги го беше смятал за човек, в когото ученият и учителят вземаха връх над офицера. Притежаваше аналитичен ум и беше ревностно предан на службата. Майлс винаги му беше вярвал. Досега.