Читать «Игрите на Вор» онлайн - страница 210

Той следваше познатите завои из лабиринта и многобройните асансьори. Капитанът в преддверието на кабинета на Илиян едва вдигна погледа си от компютъра и просто му махна с ръка към вратата. Кабинетът на Илиян си беше същият. Компютърната конзола все така си беше нестандартно голяма. Самият Илиян беше… доста уморен на вид, по-бледен. Трябваше да излезе навън, да го близне пролетното слънце. Поне косата му не беше побеляла съвсем; все още представляваше същата сиво-кафява палитра. Вкусът му по отношение на облеклото беше все така строг и официален, до степен на маскировка.

Илиян посочи стола. Още един добър знак. Довърши това, с което се занимаваше, и най-накрая вдигна очи от бюрото си. Той се приведе напред, опря лактите си на бюрото и сплете пръстите си, след което заразглежда Майлс с някакво едва ли не клинично неодобрение.

— Младши лейтенант Воркосиган — въздъхна той, — струва ми се, че имате малък проблем с подчинението.

— Знам, сър. Съжалявам.

— Някога смятали ли сте да направите по този въпрос нещо повече, освен да съжалявате?

— Нищо не мога да направя, сър, при условие, че получавам неправилни заповеди.

— Не ви искам в отдела си, ако не можете да се подчинявате на моите заповеди.

— Ами… мислех, че съм се подчинил. Искахте да бъде направена военна оценка на Центъра Хийгън. Аз направих такава. Искахте да знаете каква е причината за дестабилизацията. Аз я открих. Искахте наемниците Дендарии да напуснат Центъра. Разбрах, че потеглят след три седмици. Искахте резултати. И ги получихте.

— Направо съм затрупан от тях — измърмори Илиян.

— Признавам, че не ми беше наредено непосредствено да спасявам Грегор, просто допуснах, че и вие бихте искали това, сър.

Илиян се втренчи в него, търсейки следи от ирония и присви устни, когато ги откри. Майлс се опита да запази учтивото изражение на лицето си, въпреки че с Илиян насреща му, за това беше необходимо огромно усилие.

— Доколкото си спомням — започна Илиян (а неговата памет беше феноменална, благодарение на един илирикански биочип), — дадох тези заповеди на капитан Унгари. На теб ти наредих едно-единствено нещо. Можеш ли да си спомниш какво беше то? — Въпросът беше зададен със същия насърчителен тон, с който обикновено се говори на шестгодишно дете, което се учи да си връзва обувките.

— Да се подчинявам на заповедите на капитан Унгари — неохотно отвърна Майлс.

— Точно така — Илиян се облегна назад. — Унгари беше добър оперативен работник. На него можеше да се разчита. Ако се беше провалил, щеше да го повлечеш със себе си. Сега човекът е почти изцяло съсипан.

Майлс не успя да удържи ръцете си, които изразиха несъгласие.

— Решенията му бяха верни, за неговото ниво. Не можете да го обвинявате. Просто… в един момент нещата станаха прекалено важни, за да се правя на младши лейтенант, когато човекът, от когато имаше нужда, беше лорд Воркосиган. — „Или адмирал Нейсмит“.