Читать «Игрите на Вор» онлайн - страница 100

— Мога, сър — Кодак бързо се отдалечи. Изглеждаше притеснен. Майлс закрепи бедната очукана стена, смени панела, вдигна сандъчето с инструментите и тръгна небрежно, като се опитваше да се отърси от чувството, че на върха на главата му премигва сигнална червена светлина. Остави защитните очила на лицето си, което държеше наведено надолу и избираше най-безлюдните коридори, които успяваше да открие. Стомахът му негодуваше. „Елена ще те нахрани, каза му той твърдо. По-късно.“ Увеличаващият се брой сини и зелени куртки подсказа на Майлс, че наближава помещенията на работниците по договор.

Имаше справочен указател. Той се поколеба, след това набра „Блийкман Г.“ Модул Б, кабина №8. Той откри модула и погледна часовника си. Смяната на Грегор вече трябваше да е свършила. Почука. Вратата се отвори и Майлс се шмугна вътре. Грегор седеше сънен на койката си. Кабината беше самостоятелна и предлагаше уединение за сметка на простора. Нямаше къде да се обърне човек. Уединението беше по-голям психологически лукс от простора. Дори на робите-техници трябваше да се осигурява минимумът щастие, потенциално те бяха твърде опасни и не биваше да се рискува някакъв саботаж, като ги докарват до ръба на търпението им.

— Спасени сме — оповести Майлс. — Току-що установих контакт с Елена. — Той се отпусна тежко на края на койката. Внезапното освобождаване от напрежението го остави изцеден.

— Елена е тук? — Грегор прокара ръка през косата си. — Мислех, че търсиш твоя капитан Унгари.

— Елена е първата крачка към Унгари. — Майлс огледа Грегор притеснен. — Добре ли беше?

— Няколко часа монтиране на фасонки и електрически ключове няма да съсипят здравето ми, бъди сигурен — сухо отвърна Грегор.

— Това ли те караха да правиш? Някак си не е както си го представях…

Във всеки случай Грегор изглеждаше добре. Наистина, за сегашното си положение императорът се държеше почти жизнерадостно, като се имат предвид мрачните стандарти на Грегор, когато ставаше въпрос за жизненост. „Може би трябва да го изпращаме по две седмици всяка година в солните мини, за да си запази чувството на щастие и удовлетвореност от истинската си работа.“

— Трудно ми е да си представя Елена Ботари като наемничка — замислено добави Грегор.

— Не я подценявай — Майлс прикри моментното си съмнение. Почти четири години. Колко много се беше променил през тези години. Ами Елена? Нейните години едва ли са били по-малко изнурителни. „Времената се менят. Хората се променят с тях…“ Не. Не можеше да се съмнява в Елена повече, отколкото се съмняваше в себе си.

Трийсетте минути, необходими на стрелката на часовника му да допълзи до определения момент, бяха крайно неприятен промеждутък — достатъчни, за да изгуби енергията си и да се отпусне в прегръдките на своето изтощение, но твърде кратки, за да си почине и поосвежи. Запазваше жалкото съзнание, че се унася. Че заспива, когато крещящата нужда от бодрост и ясна мисъл се изплъзваха между пръстите му като песъчинки. Отново погледна часовника си. След един час беше много неопределено. Трябваше да уточни и минутите. Но кой знае какви трудности и пречки трябва да преодолее Елена…?