Читать «Поприще» онлайн

Ангелина вървеше мълчеливо и замислено. С ръце, мушнати в джобовете на дългия си черен жакет, тя изглеждаше досущ като ученичка. По страните й, матово бели, играеше тънка руменина. Тя не вдигаше глава да погледне другаря си, който вървеше още по-мълчеливо от нея.

Полето, покрусено от есента, също тъй мълчеше наоколо пожълтяло, меланхолично и широко украсено тук-таме с есенните пейзажи на села и върбалаци. От куршуменото небе, в хоризонта на което се белееха рохави и разпокъсани облачета, сияеше също тъй меланхолична усмивка. По купищата тор, стоварен тук-таме из почернелите и смачкани стърнища, кацваха облак черни врани и с шум и грак се носеха над полето. То, по причина на празникът, беше безлюдно и изоставено. По-радостно се спираше окото само върху пресния тъмен цвят на скороразораните ниви.

Ангелина и Богданов вървяха дълго време мълчеливи из правия полски път към Глушиново, което се виждаше далече пред тях.

— Какво мислиш, госпожице? — попита най-после Богданов, комуто дотегна това мълчание.

— Кой, аз ли? — погледна го сериозно тя и свежото й моминско лице направи една гримаса, която сякаш казваше: мисля върху нещо, което не мога да реша.

— Пак ли за представлението? То не заслужава такова голямо внимание — рече Богданов с някаква въпросителна интонация.

— Именно за това мисля аз, г-н Богданов.

— И какви ти са заключенията?

— Заключенията ми, за жалост, са много печални. Кажи ми, моля ти се, с каква цел правите вие тия представления?

— Мисля, че ти разбираш задачите на театъра — отговори Богданов и настави: — представленията са едно от средствата, с които народният учител си служи в своята просветителна задача. Театърът е огледало на живота. В него като във фокус се събират по-целно и по-картинно разнородните, многообразните вълнения на човешката душа, която в стремлението си за живот се среща и сблъсква с хиляди вънкашни и вътрешни обстоятелства…

Тая фраза Богданов бе изказвал много пъти. Обаче тонът, с който я произнесе сега, й даде известна преснота и сила.

Ангелина слушаше с наведена глава и нервно хапеше долната си устна.

— Всичко това е така… Но признай, че това, което направихте вие на оная безобразна сцена, не даде тая целна и пълна картина, за която говориш.

— Е, да… но не забравяйте, че тука е село… Обстоятелствата повече и не позволяват, па и публиката е без претенции и без всякакъв вкус.

— Тогава, според мене, подобни представления са съвършено безполезни.

— Защо?

— Защото те не са нищо друго освен една… как да кажа… карикатура — не… нещо по-лошо — някаква си карикатурна пародия, с която вие пред тия хора без вкус, освен че не можете да въздействувате за образуването на добър такъв, но някак си извратявате и лошия или неразвития, който имат…

Ангелина говореше отсечено, със запъвание и без да погледва настрана. В това време тя сякаш следеше в душата си и търсеше своята мисъл.

— Не разбирам — отговори сухо Богданов, който с жадност слушаше музиката на гласа й и с нескромен поглед следеше движенията на мъничкото й лице, възбудено и сериозно.