Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 86

Според Тит Жан в града имало още няколко пазара, а американците предпочитали търговците на „Пойдрас Стрийт“, макар че френският пазар, „La Halle des Boucheries“, естествено бил най-добрият.

Тъй като Анжелика никога не беше виждала пазар, тримата решиха първо да обходят сергиите. Тит Жан се осведоми учтиво за желанията на двете млади жени и си записа стоките, които искаха, защото не беше обичайно дамите да се пазарят и да носят пари със себе си. След това обаче той се разбърза към търговците на месо, за да не пропусне добрата стока. Поздрави зарадвано приятелите и познатите си и незабавно започна да се пазари за цената на една тлъста гъска и на един огромен свински бут. Двете жени бяха забравени.

Анжелика и Дебора продължиха разходката си, разгледаха щандовете със сирене и колбаси, с лук и зеле, салати и плодове, млян пипер и канела, плитки чесън и снопчета пресен грах. Разнообразието от стоки беше зашеметяващо. В единия край на пазара стояха на групи свободни цветнокожи жени, които се предлагаха като перачки и прислужнички. До тях седеше индианка, която плетеше кошници, мелеше в примитивната си мелничка листа от американски лавър, за да направи известния прах „file“, и едновременно с това безсрамно кърмеше дебело бебе с огромни черни очи.

Глъчката наоколо беше невъобразима. Хората говореха на френски с парижки диалект, на африканско-индианското наречие патоа, в основата на което беше френският, на испански, английски, немски, галски и половин дузина други езици. Тук си даваха среща хора и стоки, пристигнали от всички световни пристанища. Шумът се надигаше заплашително към покрива и се удряше в сивите паяжини и лястовичи гнезда. Двете жени трябваше да се навеждат една към друга, за да се чуят.

Всичко беше така ново, така омагьосващо, че Анжелика с удоволствие би останала цял ден на пазара. За съжаление Тит Жан бързаше да се върне в къщи, защото месото бързо се разваляше. Знаейки това, двете жени потеглиха обратно към щандовете с месо, като непрекъснато се оглеждаха за високия черен мъж с огромните кошници.

Анжелика тъкмо разглеждаше табла със сушена риба, когато усети как някой я стисна за лакътя.

— Не се обръщай — прошепна й Дебора. — Мисля, че ни следят.

— Кой? — Анжелика успя да запази спокойствие и се направи, че оглежда кошница с едри смокини.

Зълва й кимна едва забележимо наляво.

— Мъжът, който е застанал от другата страна.

— Не виждам… — започна Анжелика, но изведнъж спря. Та това беше дребният тип, който ги бе пресрещнал пред дома им! — О!

Дебора вдигна въпросително едната си вежда.

— Не ми казвай, че го познаваш.

— Мисля — отговори бавно Анжелика, — че този човек е един от шпионите на Рейнолд.

Лицето на Дебора изрази объркване, после болка.

— Мили боже! Не казвай на брат ми, че сме го забелязали. Причината можеше да бъде само една.