Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 41

— Много просто. Намеси се съдбата.

— Нима си доволен от това развитие на събитията?

— Невероятно доволен. — Рейнолд се стараеше да говори безизразно, но усещаше, че изражението му издава вътрешното му напрежение.

Майкъл избухна в смях.

— Личи си. Ако поискаш да му се наслаждаваш още малко, скоро половината жители на Ню Орлиънс ще лежат прободени и окървавени в тъмните улички.

— Това ми напомня, че трябва да се отърва от трупа. Подсети ме да повикам Тит Жан.

— Доколкото го познавам, той е организирал пренасянето още преди бедният разбойник да получи гениалния удар с шпага.

— Вероятно си прав — усмихна се Рейнолд и го поведе към голямото стълбище.

Анжелика ги очакваше. Беше малко бледа, но изглеждаше замайващо красива в простата си черна рокля.

Тя настояваше траурната й рокля да бъде от памук, но Рейнолд й обясни, че памучните материи не са подходящи за тукашния климат. Скараха се и за деколтето на роклята и онова, което се получи, беше твърде дръзко според Анжелика и твърде скромно според Рейнолд, но все пак беше компромис. Той предпочиташе да я гледа в светли цветове, но по тази точка тя беше неумолима. На всичките му укори отговаряше, че още е в траур, и толкова. В черни рокли някои жени изглеждаха като врани, но тя приличаше на тъгуващ ангел и при вида й всяко мъжко сърце започваше да бие по-силно.

Тит Жан, който беше донесъл табла с вино — очевидно по нейно нареждане, — тъкмо излизаше от салона. Той задържа вратата, за да влязат двамата мъже, и кимна едва забележимо на господаря си. Рейнолд разбра. По време на отсъствието му не беше имало проблеми, а трупът, който все още лежеше в праха, щеше да бъде отстранен до сутринта.

Той се обърна към Анжелика и я измери с внимателен поглед, за да отгатне настроението й, както и физическото й състояние.

— Скъпа моя — проговори церемониално той, — позволи ми да ти представя един стар приятел. Майкъл Фарнес.

Анжелика подаде ръка на госта. Беше учтива, но мислите й очевидно бяха другаде. След като отговори на поздрава на Майкъл, тя се обърна забързано към съпруга си:

— Какви бяха онези мъже?

Рейнолд отиде до масата, посегна към гарафата с вино и наля на всички по чаша. Загледан в червената течност, той отговори сухо:

— Някаква крайбрежна паплач, тръгнала за лесна плячка. Вероятно ирландски емигранти, които са объркали квартала. Мошеници от улица „Галатин“, които мразят мъжете с цилиндри. Можеш да си избереш. Мисля, че всички са еднакви.

— Защо ви дебнеха в уличката?

Рейнолд избягваше да поглежда към Майкъл.

— Смятам, че се интересуваха единствено от кесията ми.

— А аз мислех… — Тя млъкна и след малко попита: — Не ви ли нараниха?

Бръчките по челото й вероятно бяха признак на искрена загриженост за здравето му, но Рейнолд не направи грешката да й повярва.

— Имах шпага, а онези типове бяха само с ножове, така че битката не може да се нарече честна. Не, отървахме се без нито една драскотина.

— Разбира се, че борбата беше честна — намеси се Майкъл. — Та те бяха трима срещу един! — Той се обърна с усмивка към Анжелика: — Щях да помогна на Рейнолд, все едно въоръжен или не, ако бях сметнал, че е необходимо. Но не беше.