Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 166

— Не мислиш ли, че си отишъл твърде далеч? — прошепна дрезгаво Анжелика. — Не е много редно да се оставиш да те прободат, за да уредиш сърдечните работи на Дебора.

— Сестра ми е прекрасно момиче и за мен е удоволствие да й помагам с каквото мога. Но сърцето й няма нищо общо с това.

Роклята й се разхлаби, защото беше разкопчана почти до талията. Анжелика престана да мисли. Топлите му пръсти милваха кожата й и отклоняваха вниманието й. Изведнъж разбра, че Рейнолд е запазил ролята на мъченик за себе си, за да спечели малко съчувствие.

Чие съчувствие искаше той? Чие сърце беше от значение за него?

Нейното, кое друго!

Каква беше истинската му цел? Какво всъщност се беше случило тази вечер в галерията?

Тя бе показала страха и тревогата си от ясно по-ясно. Така той имаше възможност да разбере колко е важен за нея.

Имаше две възможни причини за интереса му към чувствата й. Първата беше, че любовта щеше да я обвърже към него по-силно от всеки брачен договор, а това му позволяваше да си запази „Боньор“.

А втората, за която Анжелика едва се осмеляваше да мисли и още по-малко да й вярва, беше, че той желае да узнае обича ли го тя, защото той също изпитваше някакви чувства към нея.

18

— Нима сърцето на другия човек е без значение за теб?

Анжелика усети вибрацията на гласа му под пръстите си, но й трябваше цяла вечност, за да обърне глава и да го погледне.

Тъмнозелените му очи отразяваха светлината на лампата, поставена на масичката за миене. Тя гореше равномерно и двете златни кръгчета в зениците му оставаха неподвижни. Кожата му блестеше бронзова, косата му улавяше лъчите на лампата и искреше синьо-черна.

Високото легло в спалнята, което се виждаше през открехнатата врата, беше на почтена възраст. Позлатеното и лакирано разпятие, което висеше на рамката и на което беше изобразен един много по-достоен мъченик от Рейнолд, блестеше в червено и златно. Нощната масичка беше постлана с дантелена покривка и върху нея беше оставена книга в тежка кожена подвързия със сребърна закопчалка. В алабастровата ваза бяха подредени напълно разцъфтели, сладко ухаещи рози. Разпукването на едно бледорозово цвете отекна като гръм в тишината и нежните му листенца се посипаха като дъжд по пода. Красотата им беше толкова краткотрайна…

— Можеше да загинеш — прошепна Анжелика и го погледна отчаяно, защото думите я издаваха. А може би точно това искаше.

— Не е възможно да се предвиди реакцията на всички хора, които ни заобикалят. Всеки има свои собствени страхове и потребности. Правя, каквото мога, за да постигна онова, което искам.

— И какво искаше да постигнеш?

— Най-после да ми разкриеш душата си — отговори дрезгаво той. — Какво друго. Исках доказателство за любов. Исках върха на блаженството, съвършеното брачно щастие. Исках да видя — заключи едва чуто той — дали си доволна от ролята си на моя съпруга.

Анжелика не смееше да се помръдне. След малко се наведе, притисна компреса към раната му и започна да го превързва.