Читать «Безсрамна добродетел» онлайн - страница 29

— Не, това е чудесно. Не, не искам да спираш.

Издаде една въздишка и си помисли да не забрави да си направи кафе. Грейс я беше изоставила. Катлин премести телефона и погледна часовника си. Оставаха й още две минути. Понякога беше невероятно колко дълги могат да бъдат две минути.

Вдигна поглед, стори й се, че чу някакъв шум, но после отново насочи вниманието си към своя клиент. Може би трябваше да остави Грейс да я заведе до Филаделфия за уикенда. Може би щеше да бъде добре да се махне за няколко дни, да събере малко слънце. И да престане да мисли — поне за няколко дни. Лошото беше, че когато Грейс бе наблизо, тя не можеше да престани да мисли за собствените си грешки и неуспехи. Винаги е било така и Катлин се бе примирила, че винаги ще бъде така. Но независимо от всичко, не трябваше да се нахвърля върху Грейс, помисли си тя, докато разтриваше слепоочието си. Но вече го беше направила, а сега трябваше да работи.

Сърцето на Джерълд биеше като камбана. Чуваше я как въздиша. Дрезгавият й смях се разля по кожата му. Дланите му бяха като лед. Чудеше се как ли ще се почувства, ако ги стопли с тялото й.

Щеше да бъде толкова щастлива да го види. Прокара дланта по устата си, докато се приближаваше все по-близо. Искаше да я изненада. Бяха му необходими два часа и три дози кокаин, но най-накрая се престраши, да дойде при нея. Беше мечтал за нея предишната нощ. Тя го бе молила да дойде, беше го чакала. Дезире. Искаше да бъде за нея най-добрият.

В хола беше сумрак, но под вратата на кабинета й се прокрадваше тънка ивица светлина. Можеше да чуе и гласа й — мамещ, закачлив.

Трябваше да спре за малко, да, се подпре с длани на стената. Само за да си поеме дъх. Сексът с нея щеше да бъде нещо по-диво от всичко, с което помпаше тялото си. Сексът с нея щеше да е върхът, апогеят. А когато свършат, тя ще му каже, че той е най-добрият.

Беше спряла да говори. Чу я, че се движи из стаята.

Приготвяше се за него. Бавно, почти припаднал от вълнение, той бутна вратата и я отвори.

И тя беше там.

Джерълд поклати глава. Беше различна, различна от жената във фантазиите му. Беше тъмнокоса, а не блондинка, и не беше облечена в прозрачно черно или тънко като дантела бельо, а носеше пола и блуза. В объркването си той просто стоеше на вратата и се взираше в нея.

Когато сянката му падна върху бюрото, Катлин вдигна поглед, очаквайки да види Грейс. Първата й реакция не беше страх. Момчето, което се взираше в нея, можеше да бъде един от нейните ученици. Тя стоеше така, както би стояла по време на урок.

— Как влезе? Кой си ти?

Да, лицето не беше същото, но гласът… Всичко останало изчезна, остана само гласът. Джерълд пристъпи по-близо. Усмихваше й се.

— Не трябва да се преструваш, Дезире. Казах ти, че ще дойда.

Когато пристъпи към светлината, тя почувства страха, който я обзема. Не е необходимо човек да е виждал луд, за да може да го разпознае.

— Не разбирам за какво говорите.

Беше я нарекъл Дезире. Но това не беше възможно. Никой не знае. Никой не може да знае. Слепешката опипваше в бюрото за пистолета, докато преценяваше разстоянието до вратата.