Читать «Безсрамна добродетел» онлайн - страница 16

„Винаги е бил човек, който е управлявал всички около себе си“, помисли си тя. Джонатан Брийзуд Трети беше студен и пресметлив манипулатор, който използваше положението на семейството си и разни политици, за да постигне своето. Но не и този път. Можеше да й се наложи да прави разни маневри, но Грейс щеше да намери начин да сложи нещата на мястото им.

Спря пламъка под кафеварката в момента, когато някой почука на входната врата.

— Джи. Би. Маккейб, нали? — Ед стоеше на площадката с един екземпляр от „Стилно убийство“. Едва не беше си отрязал пръста, когато свърза нейното лице с това име.

— Точно така. — Погледна снимката на задната корица. Косата й беше накъдрена и много стилна. Фотографът беше използвал светлосенки, за да й придаде загадъчен и мистериозен вид. — Имате набито око. Самата аз едва ли бих се познала на тази снимка.

Сега, когато беше вече тук, мъжът осъзна, че няма и най-малката представа какво да прави със себе си. Винаги ставаше така, когато действаше импулсивно. Особено по отношение на жените.

— Хареса ми книгата ви. Мисля, че съм чел почти всички ваши книги.

— Почти? — Грейс заби вилицата си в спагетите, докато му се усмихваше. — Не знаете ли, че егото на писателите е огромно? Трябваше да кажете, че сте прочели всяка моя дума, всяка книга, която съм написала, и че ги обожавате всичките.

Той се отпусна малко. Усмивката й просто го караше да се чувства по-спокойно.

— А какво ще стане, ако все пак призная, че сте описали една ужасна история?

— Е, така е по-добре.

— Когато се сетих коя сте, предполагам, че просто ми се прииска да дойда и да се уверя, че не греша.

— Е, печелите наградата. Влизайте.

— Благодаря. — Ед премести книгата в другата си ръка и се почувства като идиот. — Не исках да ви притеснявам.

Грейс го изгледа продължително и сериозно. Беше много по-впечатляващ отблизо, отколкото от далечното разстояние от прозореца. Очите му бяха сини с интересен тъмносин цвят.

— Не казвате, че не искате да ви дам автограф?

— Е, да, но…

— Тогава влизайте. — Тя го хвана за ръка и го издърпа вътре. — Кафето е горещо.

— Не пия кафе.

— Не пиете кафе? Как успявате да оживеете? — После се усмихна и му направи знак с вилицата. — Няма нищо, влизайте, все ще намерим нещо, което пиете. Значи обичате мистериите?

Харесваше му начинът, по който тя ходеше — бавно, безгрижно, като че ли всеки момент ще реши да промени посоката.

— Предполагам, мога да кажа, че мистериите са моят живот.

— Моят също. — Когато влязоха в кухнята, Грейс отново отвори хладилника. — Няма бира — промърмори тя и реши да поправи тази грешка при първа възможност. — Нито пък сода. За бога, тази Кет. Има сок. Прилича на оранжада.

— Чудесно.

— Имам малко спагети. Искаш ли да си ги разделим?

— Не, благодаря. С това ли закусваш?

— Мм. — Тя му сипа сок и непринудено му показа един стол, докато отиваше към печката, за да си налее кафе. — Отдавна ли живееш в съседната къща?

Ед се изкушаваше да спомене нещо за храненето, но успя да се овладее.