Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 70

— Напред!

Твърда длан силно подпря врата ми, в същия миг друга силна китка изви ръката ми назад и аз не влязох, не се вмъкнах, ами се гмурнах с главата напред в полумрака на затворническата кола — първата през живота ми.

„Катафалката“ отвътре се оказа комфортна като затвора. Работеше климатик. Стоманеният под беше застлан с чисти гумени килимчета. Половината пространство заемаха две стоманени клетки метър на метър и половина. Всяка от тях се затваряше със собствена тежка врата, облицована с черна мека дебела гума. Тази врата с глух тропот се затвори зад гърба ми. Озовах се в полумрак и тишина. В клетката не можех да стоя прав, нито да си опъна краката.

Тръгнахме.

Къде ме карат? Какво ме чака? Убийство? Инквизиции? Разстрел? Или ще ми вземат всички пари? Или с извинения ще ме пуснат на свобода?

Не пътувахме дълго, шофьорът караше бавно и постоянно спираше. Тялото на бронирания миниван потрепваше. Стигнахме за около час. Отвориха клетката, леко въоръженият отново скова китките ни с белезниците и ме затегли навън от утробата на „катафалката“.

Скочих на топлия тротоар и се озовах насред улица. Неочаквано ме връхлетя острото чувство, че заобикалящото ме пространство е неправилно — усещах го прекомерно голямо. Изпаднал в паника, потърсих обичайните близки стени, но не ги открих. Нямаше и таван — вместо него върху ми стремглаво се срутваше бляскавото небе.

Някакви мирни граждани с пъстри дрехи се спряха и се загледаха в мен с любопитство. Ехото от множество гласове изпълни мозъка ми. Пронизаха ме хиляди силни енергии. Непоносимо блеснаха десетки стъкла на прозорци. Градът — жив, подвижен, излъчващ влага, с мирис на бензин, зеленина, парфюми, кучета, котки, тютюн, печени пилета, нагорещен асфалт, похлупен отгоре с колосален син купол — ме обкръжи наведнъж от шестнайсет страни. Заболяха ме долните зъби, всички едновременно.

Оглушал, ослепял, дезориентиран, с буца в гърлото, аз залитнах и насмалко да падна, но конвойният ме задържа за рамото.

— Леко, леко — успокои ме той, както трезвен успокоява пияния. — Какво, отвикнал ли си? Отдавна ли си вътре?

— Месец.

— Нищо работа. Един беше лежал половин година, като го изкарахме на улицата, се издрайфа.

Масивна двойна врата.

Има такива врати — три метра височина, от полирано тъмно дърво, позахабени, с огромни дръжки, толкова тежки, че трудно се отварят, — които човек, бил той банкер или домакин, щом ги погледне, моментално разбира, че тук много лесно се влиза, ама излизането ще е много, много по-трудно. Тази врата беше от въпросния вид.

До нея на стената имаше табела. Жълти букви на черен фон: „Генерална прокуратура на Руската федерация“. Вътре охрана. Просторно фоайе. Навсякъде сноват хора със сака. Бели ризи, червени папки под мишница. Леко въоръженият ме помъкна нагоре по стълбите. Автоматчиците отцепваха тила ни. Две или три сиви сака се притиснаха до стената, за да пропуснат процесията ни.