Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 69

— Е, чао тогава! — много мило рече Нина, която беше Света. — Благодаря за приятната вечер!

Кимнах, без да я погледна, запалих поредната цигара и отпратих, напушен като локомотив. Локомотивите, се знае, отдавна са остарели: произвеждат много шум, но малко тяга. Нисък коефициент на полезно действие. С други думи, въздух под налягане.

Пет часа след този разговор се озовах в истински затвор и разбрах, че погрешно съм оприличавал своята златна клетка на каменните. Парадоксът излезе лековат.

И отново възнамерявах да дам пари. За да ме оставят на мира. Да ме пуснат от своя тъп затвор в моя. Който беше същият.

Глава 11

1

На двайсет и осмия ден чух нова, непозната до този момент команда.

— Името?

— Рубанов!

— Според сезона! — долетя през разтворената уста на вратата.

— Какво?

— Според сезона!

Скочих от дюшека и отърчах до „хранилката“.

— Какво е това?

Контрольорът се усмихна снизходително.

— Навън — поясни той търпеливо. — Ще пътувате навън. Вземете си дрехи излизане, разбирате ли?

— Не — отговорих. — Къде навън? Защо ще пътувам навън?

Уплаших се буквално като заек.

— Там ще ви кажат.

— Къде?

— Там, където отивате. Стягайте се. Десет минути!

Докато нахлузвах трескаво маратонките, изпитах недоумение, прерастващо в тревога, а оттам — в страх. Защо „навън“? Какъв „сезон“? Къде? За какво? Защо не ми казват нищо като хората? Какво да си взема? Ще се върна ли в тази килия и изобщо в този затвор? Или излизам на свобода? Може би могъщият бос Михаил е предприел някакви радикални действия, за да реши участта ми? Дяволска неизвестност! Ето го най-страшното от всички мъчения! Да не знаеш какво ще ти се случи след час — това не е ли истинска мъка?

Уютният джентълменски клуб приключи своето съществуване. Светът, който си бях събирал парченце по парченце, рухна. Пръсна се. Жалките му остатъци се разпиляха със звън. Длъжен съм да се подчиня на нечия тежка воля. Аз съм никой. Нямам думата. Не решавам нищо. Животът ми се намира в чужди ръце.

Поведоха ме по дълъг път из полутъмни стълбища и коридори. Внезапно се озовах в онази част на сградата, от която бе започнало запознанството ми с лефортовската тъмница: в късото коридорче с десетина врати. Две-три бяха открехнати. Прекарах известно време в същия бокс, където преди четири седмици затворническите служители изучаваха дебелото ми черво. После ме изведоха навън и вместо гърчавия надзирател видях двуметров юначага с нова камуфлажна униформа и черна маска. Автоматът с късо дуло се губеше в огромните му длани. На бедрото му се поклащаше кобур с пистолет. Воинът шумно дишаше през носа.

До него изникна друг, по-леко въоръжен. Той с жест на факир извади белезници, ловко закопча ръката ми за своята и без много приказки ме помъкна напред. Автоматчикът с дрънчене се запъти подире ни.

Порталът се отвори. Слънчевата светлина ме удари в лицето. Крачейки, вдъхвах свежия въздух и видях на три метра отворената врата на ръбат брониран бус. Двигателят му равномерно бучеше. Забравеният мирис на изгорели газове ме шибна в носа. Отляво и отдясно, заели стабилна разкрачена стойка, стояха още двама воини, въоръжени до зъби. През дупките на маските ме гледаха немигащи, напрегнати очи. Палците бяха положени върху ръкохватките. Оръжията ми хванаха окото — бяха абсолютно нови, направо току-що разопаковани АКСУ със сгъваеми приклади. Ако ми е писано днес да бъда застрелян, ще ме гръмнат с най-доброто оръжие на света.