Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 64

4

Прозорецът на килията ми гледаше на запад. От пладне чак до вечерта слънцето успяваше дори през двуслойното матово стъкло да нажежи предметите, въздуха, че и мен самия. В дни, когато нямаше вятър, ставаше истинска жега. Лягах си само по боксерки, без да се завивам.

Но на двайсет и първото утро се събудих много рано, още преди съмване, разтреперан от студ. Побързах да се завия с чаршафа и задрямах, но не за дълго. Скоро температурата падна още. Зад прозорците зазвуча монотонният шум на обилен дъжд. Вмъкнах се под одеялото, стоплих се и спах до късна утрин. Едва когато чух „разходка“, се събудих.

Вратата вече се отваряше, а аз още си обувах анцуга; на излизане успях с бързо движение да пусна чешмата, да гребна малко вода и да си наплискам натежалите клепачи.

И чак когато се озовах в карето за разходки и окончателно дойдох на себе си, видях и осъзнах, че лятото беше свършило. Просторът бе прохладен и свеж. Ръцете и раменете ми моментално измръзнаха. Широки плитки локви покриваха нащърбената настилка на двора. Есента бе дошла. Задаваше се и зимата, а след нея и Нова година!

Ако си млад, здрав, силен и сигурен в себе си, отлитането на поредното весело лято се изживява леко като мимолетна тъга, като безболезнен повей на някаква далечна тревога. Но през онази есен, моята двайсет и осма есен, която посрещах толкова оригинално на толкова страшно и романтично място, зъзнейки, обгърнал с длани раменете си, прекрачвайки локвите, отразили яркосиньото небе, което сякаш бе затиснало квадратите на горната решетка — бях принуден да призная пред себе си, че младостта ми отива към финала си. Пред мен все по-близо се възправя суровата трийсета годишнина. Превалът! Как ще го достигна? Като какъв? Какъв ще бъда?

Когато се върнах от разходката и огледах членовете на клуба, очакващи поредния разказ за подвизите на неуловимия Андрюха, осъзнах, че ми беше писнало да забавлявам чайници и тегелирана вата. Нямах повече остри сюжети. Нямах настроение.

Нещата не са наред, осъзнах през този първи есенен ден. Събитията не се развиват според очакванията ми. Моето мълчание по време на разпити не тревожи никого. Следователят равнодушно прибира в папката празните листове. А вече съм изкарал две трети от моя срок. Те разполагат само с девет дни, за да открият улики, които да ме изобличават за кражбата от хазната. Но вместо интензивно, форсирано дознание, вместо всекидневни многочасови интелектуални сражения, вместо натиск, увещания и заплахи — само учтиво равнодушие; четири рунда по десет минути. Това ли е всичко?