Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 47

Не беше редно да се държиш така с мен, другарю генерал! Аз не правя пари, за да ги профуквам по Ници, Барбадоси и прочее Флориди. Не си падам по сладкото. Даже нямам международен паспорт. Не пътувам в чужбина. И няма да духна. Нито ще си изхвърля парите на вятъра. Всичките да ми ги вземеш — ще си спечеля други. Не се притеснявай, Зуев. Капиталите ми бяха и ще бъдат влагани тук, в моята страна, буквално под носа ти. Моите пари ще останат в Русия, понеже искам моите деца и внуци да имат много и истински приятели и единомишленици, с които да им е интересно и които да говорят с тях на един и същ език! Така че аз не съм мръсник, не съм измет. Бъркаш, генерале. Затова вземи парите и ме остави да си вървя.

Така в клетви, в съмнения, в мъглата на излишните мисли, в угризения на съвестта премина моят първи пълен ден в следствения изолатор.

Глава 7

1

Плюя на този затвор. Аз съм силен и здрав. Прекалено съм здрав за стерилните като родилно отделение лефортовски килии. Това ми стана ясно още на третия ден.

Затворът, който толкова е впечатлявал брадатите класици на руската литература, се оказа практически санаториум. Всекидневно ми даваха каша, варена с мляко. Пожелаваха ми „лека нощ“. Донесоха ми каталог за книгите от местната библиотека. За разходката ме возеха от втория до четвъртия етаж с нарочен асансьор. Кабината беше разделена на две с дебела стоманена мрежа. От едната страна се намираше конвойният, от другата — аз.

Можех да спя по цели дни. След като се наспах окончателно — отне ми приблизително денонощие, — разбрах, че нямам никакво занимание. Единственият достъпен вид дейност беше размишляването и по-голямата част от времето се разхождах по гащи и чехли, потънал в мислите си, напред–назад из своето заключено пространство. Весело си казвах, че за трийсет дни ще се наспя и ще си почина за години напред. За някого може да е затвор, но за мен Лефортовският следствен изолатор си е чиста почивна станция. Тихо, слънчево. Пий чай, пуши, свиркай си. Гради планове.

Ако се бях озовал в някаква средновековна тъмница преди шестстотин години, провесен на дибата, половите ми органи захванати с нагорещени клещи, сигурно щях да клекна. Но бяхме в самия край на двайсети век. Затова в килията ми се появяваше прокурорът по надзора и деликатно ме питаше дали нямам оплаквания и претенции. Аз се усмихвах от неудобство. Прокурорът беше на петдесет и пет години, аз — на двайсет и седем. Той беше слуга на закона, а аз — новобогаташ и шмекер. В пратките, които получавах, имаше пушени меса и филета от сьомга, банани и киви. Направо ми идваше да поканя прокурора да сподели скромната ми закуска.