Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 44

Аз съм похотлив гадняр. Гадина. Проклет вандал. Псе. Животно. Апокалиптичен кретен. Измет човешка. Загубен тъпанар. Безумен нещастник, който безспирно лети към дъното на собствената си подлост.

Аз съм екзалтиран тъпанар. Първобитен бунак. Продавач и купувач на собствената си безсмъртна душа. Амбициозен скотоложец. Тиквеник, мършояд и изрод. Неподмито диване. Маймуна. Влечуго. Лигаво мекотело. Глупак и подлец.

Аз съм последният сред последните. Обезцених самия себе си докрай. Предадох своята любов и заедно с нея всичко най-светло и най-скъпо. Мястото ми е в ада.

Ако рискувате през някоя празнична лятна вечер, както се разхождате из алеите на парка на което и да е провинциално руско градче, да се отбиете до обществената тоалетна, ще видите многобройни купчини лайна. Те са огромни. Неизбежно ще ви споходи пристъп на гордост за националния ни генофонд — такива чудесни, мощни лайна изпражняват само много здрави и силни млади организми. Екскрементите застилат всеки квадратен дециметър от пода. Върху старите, вкаменени, почти изфирясали фекалии, забулени в специфична сива плесен, се наслояват нови, меки и по-светли. Над тия живописни говна, напълно достойни за четката на Тулуз-Лотрек, кръжат мухи: две или три големи мухи лайнарки с гланцови изумрудени тела и десетина обикновени, черно-кафяви и по-подвижни.

Та исках да кажа, че аз съм нещо по-гнусно от тези многослойни разноцветни лайна, много по-гнусно. Толкова по-гнусно от лайната, колкото самите лайна са по-гнусни от чистотата.

Чудовищни са дълбините на моето падение и самият аз съм чудовище.

Аз не просто зарязах жена си на произвола на съдбата, следствен и затворен тук в килията. Аз я предавам допълнително, като седя и се развличам със спомените за любовните си похождения като бонус към престоя на топло. Не просто продадох своята любима жена, аз я предавам двойно, на квадрат, на куб. Предавам я и в делата, и в мислите си. Предавам я така, както никой никога никого не е предавал.

4

Изведнъж всичко изчезна. Човекът лайно замръзна. Очите му, шарещи безсмислено по купчината дрехи и храни, изведнъж се натъкнаха на извънредно привлекателно пакетче — плътно натъпкано, весело лъщящо с изпънатия си целофан.

Не спрях да се обсипвам с проклятия. Но това вече ставаше някак от само себе си, автоматично — вниманието ми прикова пакетчето с кафяво съдържание. Втурнах се към масата, където бяха съдинките, напълних с вода канчето и пъхнах вътре матовосивата спирала на бързовара. После рипнах обратно към пакетчето, взех го и известно време го въртях в ръцете си, заслушан в шумоленето на малките гранулки. И усетих как устните ми сами се разплуват в суха усмивка.

Кофеинът е един от най-добрите ми приятели. Употребявах го най-редовно шест години. Отначало по три пъти на ден — сутрин, обед и вечер. По чашка. После си изградих някакъв вкус, пък и се сдобих с пари: вече не пиех нес кафе, а само кипнато по турски; купувах си пакети кафе на зърна и си го смилах лично. Сутрин си правех по две чашки, една след друга, на обед пиех още по две, вечер — още една. Преди лягане също задължително изпивах по малка чашчица. На този етап се нанесохме в офиса. Имах си своя стая, своя врата, свое бюро, стол, каса, компютър, телефон. Нямаше как да не присъединя кафеварката към този комплект. Дозата нарасна рязко — включвах машинката през половин час. Нещата не спряха дотук: след две години пиех със същото темпо, само че пак турско кафе, правеше ми го секретарката. Наредих й да брои изпитите през деня чаши. После проучих статистиката. Научих, че се наливам с отрова в конски дози. Но това не ме спря.