Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 27

Така и не успях да започна романа.

Всичко се набърка накуп — и милионът, и затворът, и литературата.

Глава 4

1

Специалният следствен изолатор № 1.1 се позиционираше като най-доброто от всичко, което родната затворническа система можеше да предложи на публиката. Нещо като VIP апартаменти.

Тук красиво и функционално се въплътяваше самата идея за изолацията. Изолацията тук тържествуваше. Цареше. Достигаше до абсолюта, до великолепния си апотеоз. В карцерите на тази крепост всеки клиент биваше изолиран напълно, тотално — така че, ще не ще, го изпълваше уважение към държавата, разполагаща с толкова мощен и хитроумен затвор.

В прохладно помещение, облицовано със зелени пластмасови плоскости, ме подканиха да сваля всичките си дрехи. Много учтив човек на средна възраст с пагони на прапорчик на слабите рамене прецизно изучи гардероба ми, възлестите му пръсти опипаха всички шевове. После ми позволиха да си обуя гащите и ме оставиха сам. Следващите почти два часа, изтормозен от смътна мъка, чаках да видя какво ще се случи.

Неочаквано прапорчикът се появи отново, съпроводен от друг, облечен с бяла престилка. Той навлече ръкавици, с фино отработено движение на опитен патолог опъна гумата да изплющи на китките му и ме напътства да се наведа и да си разтворя задника.

— Как е там? — попитах, след като изпълних молбата му. — Вижда ли се амнистия?

Прапорчиците не се засмяха — вероятно бяха чували тази шега многократно. А може би мислено се попитаха: дали този ще продължава да се смее след две седмици, прекарани в единичната килия? Ще се смее ли някога изобщо? Или пък оттук нататък цял живот само ще се смее?

Взеха ми връзките от обувките, колана и часовника. Оставиха ми само носната кърпа. Когато обух отново панталона си за петстотин долара, той тутакси тръгна да пада от кльощавия ми таз. Наложи се да го крепя с лакът.

— Ръцете зад гърба! Напред!

Още на първата крачка панталонът отново се свлече надолу, а обувките насмалко да ми се изхлузят. Наложи се да се вкопча в плата на задника си с хванатите отзад ръце и да го изтегля нагоре; да разперя, доколкото можех, пръстите на краката, за да удържа обувките от бягство, с две думи, някак да се пригодя.

Подкараха ме по широкото стълбище към втория етаж, оттам към третия. От време на време конвойният дрънчеше по железните перила с връзка ключове, грамадни като кухненски ножове. Дочул някъде отгоре аналогично почукване, каза:

— Спри. С лице към стената.

Завъртях се. Стената приличаше на онази в кабинета. Дебел, щедър слой неравна мазилка, обилно и немарливо замазана отгоре с тъмнозелена тревиста блажна боя.

Няколко чифта обувки прешляпаха покрай нас.

— Напред.

В полутъмна стаичка с мирис на сапун получих дюшек, одеяло, два тесни чаршафа и калъфка за възглавница с огромни черни печати във вид на черна петолъчка в правоъгълник. За последен път бях виждал такива печати преди десетина години, в казармата. Още тогава заподозрях, че Империята още по Сталиново и Хрушчово време е произвела неизброими количества исполински сатенени гащи, наполеонки и кърпи за лице на вафлички според установения образец, за да има, за да стигнат за десетилетия. Безусловно военният гений на държавните водачи през онези години е провиждал далеч напред през годините.