Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 6

— Да.

— Имаш ли шофьорска книжка?

— Не. Не мога да шофирам.

— Номер на социална осигуровка?

— Не.

— Някакви документи?

— Имам няколко карти.

— Какво ще правите — попита ядосано Мейсън, — наново ли ще я арестувате?

— Иска ми се — каза Бенд. — Има нещо нередно тук.

— Убягва ми от погледа — съобщи Мейсън с негодувание. — Тази млада жена има стая в местен хотел. Има багаж. Излиза на улицата, за да потърси място, където да хапне и докато търси подходящ ресторант вие се нахвърляте отгоре й, нагрубявате я, обвинявате я в проституиране. Естествено е чувствата й към вас да не са особено приятелски и…

— Спестете си го за пред съда! — каза Бенд. — По дяволите всичко това.

— Отхвърляне на обвинението ли ще предложите?

— Вие ще ни съдите ли за безпричинен арест?

— Не, при създалата се ситуация. Не искаш да го съдиш, нали, Вероника?

— Разбира се, че не. Беше въпрос на принцип, това е всичко.

Бенд помисли за момент, след това каза:

— Струва ми се, че ще отхвърля обвинението.

— Добре — каза Мейсън. — Ще ви се доверя. Няма да направя нищо повече. След като бъде отхвърлено обвинението могат да ми изпратят гаранцията от двеста долара по пощата.

Бенд го изгледа подозрително за момент, след което каза:

— Предполагам, че някой ви плаща петстотиндоларовата такса.

Мейсън се усмихна и не каза нищо. Бенд изсумтя, обърна се на пета и се върна обратно по коридора.

Момичето отиде до отворената пътна чанта, затвори я и каза:

— Тези полицаи не дават никаква самостоятелност на едно момиче. Защо не затворите вратата?

— Разбира се, че няма да го направя — каза Мейсън, — а ти не би трябвало да искаш това. Внимавай оттук нататък. Винаги, когато има мъж в стаята ти, дръж вратата отворена.

— Защо?

— Правило на заведението.

— Какво значение има?

— Голямо.

— Гладна съм.

— Не си ли закусвала?

— Само малко кафе и малко каша. Едва ядох от кашата. Глътнах само лъжица-две.

— Имаш ли пари?

— Малко.

— Колко?

— Около долар и дванадесет цента.

Мейсън каза:

— Познаваш ли човек на име…

— Да? — попита тя, когато Мейсън се поколеба и не продължи.

— Нищо — отговори Мейсън.

Той отвори портфейла си, извади две двадесетдоларови банкноти и една десетдоларова банкнота и й ги подаде.

— Това за какво е? — попита тя. Мейсън каза:

— Не се тревожи. Ще го напиша в сметката си.

— Искате да кажете, че е за мен?

— Да.

Признателността й беше почти детинска с простотата си. Тя се приближи до него, сложи ръце върху неговата ръка, погледна го с кръглите си, невинни очи. Издаде напред подканващо устни.

— Но защо — попита тя тихо, — трябва да правите това за мен.

— Бог знае — внимателно вдигна ръката й и излезе от стаята.

От телефонната кабинка във фоайето набра номера на универсалния магазин на „Бродуей“ и попита за Джон Рейсър Адисън.

Женският глас от другия край на телефона каза:

— Ще ви свържа с кабинета на господин Адисън.

Чу се пукот и друг женски глас каза:

— Кабинетът на господин Адисън.

— Господин Пери Мейсън — каза адвокатът. — Искам да говоря с господин Адисън.

— Момент, ако обичате. Ще ви свържа със секретариата на господин Адисън.