Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 25

Мейсън каза изморено:

— Казах ти, че няма подслушващи устройства.

— Ако има, ще стане хубав запис.

Мейсън се прозина.

— По дяволите, не обичаме чекове — каза Хансел след известно време.

Мейсън каза:

— Знам. Казвал си го и преди. Ти предпочиташ парите на дребни банкноти. Ще ги сложиш в джоба си и ще излезеш. Следващия месец ще се върнеш отново със същата история и отново, и отново. А сега, за да вземеш двата бона, трябва да се подпишеш на гърба на чека и да го осребриш в банката. Ако се върнеш за още, нещата ще се усложнят.

Хансел се подсмихна подигравателно:

— Мислиш се за умен. Даваш чек. По дяволите, това не е умно, мен ако питаш, е тъпо.

Мейсън се прозина.

— По дяволите, няма даже да се опитвам да бъда дипломатичен. Аз държа поводите. Клиентът ти не ми е платил, защото си е помислил, че ще се върна за още. Изпратил е теб, защото си е помислил, че си достатъчно умен да измислиш нещата така, че да не се връщам за още. Той щеше да плати пет бона. Ти си му казал колко си умен и да напише чек за два бона. Е, добре, значи би трябвало да си умен. Хайде да видим колко си умен.

Хансел сгъна чека, прибра го в джоба на жилетката си и каза:

— Добре, умнико. Хайде да видим как ще си припечелиш хонорара.

Мейсън отново се прозина.

Хансел нахлупи шапката на главата си под ъгъл.

— Можеш да излезеш през онази врата — му каза Мейсън.

Хансел отиде до входната врата, отвори я, спря се на входа, обърна се и погледна Мейсън с наглата си, изкривена усмивка.

— Умник! — каза той саркастично и излезе. Вратата се затвори зад него.

ГЛАВА ШЕСТА

Беше малко преди края на работното време, когато телефонът на бюрото на Дела Стрийт звънна. Тя вдигна слушалката и каза:

— Един момент, Гърти — обърна се към Мейсън и каза, — отново е Джон Рейсър Адисън.

— По телефона ли? — попита Мейсън.

— В кабинета.

Мейсън се намръщи и каза:

— Добре, Дела. Въведи го.

Дела Стрийт каза:

— Веднага излизам, Гърти — затвори телефона и излезе, за да придружи Адисън в личния кабинет.

— Здравей, Адисън — каза Мейсън. — Очаквам развитие по въпроса, за който се консултира с мен. Обаче нямам какво да обсъдя с теб, положението е…

— Не, не — каза Адисън. — Не е това.

— Седни — покани го Мейсън.

— Не мога да седна — каза Адисън, като се поклащаше безумно напред-назад в канцеларията с къси, нервни крачки. Ръцете му бяха сключени и той започна да изпуква кокалчетата си едно по едно.

Дела Стрийт показа с лека гримаса, че това я изнервя, но Адисън продължаваше да си изпуква кокалчетата и да върви.

— Какво има? — попита Мейсън.

— Продънило се е небето — каза Адисън.

— Пак ли твоята малка девица? — попита Мейсън.