Читать «Гняв» онлайн - страница 7

— Ти няма… не можеш…

— Кой би ме обвинил?

Кръвта се бе отдръпнала от лицето й, но Харботъл не го забеляза. Той не можеше да откъсне погледа си от неподвижното острие на рапирата.

— Имам пари, ако искаш пари…

Кръвта отново нахлу в лицето й.

— Ако те убия, светът ще се освободи от една гадина.

Тя пое дълбоко въздух и Грифит помисли, че ще забие острието в сърцето на Харботъл.

— Имай милост! — изхленчи той.

Суровостта й се смекчи и тя посочи с рапирата към вратата.

— Върви да лижеш пода пред свещеника. Може би той ще опрости греховете ти. Това е най-доброто, на което можеш да се надяваш, защото тези благородници тук няма да ти простят.

Харботъл бързо отстъпи назад и когато се озова на безопасно разстояние от обсега на рапирата й, извика.

— Курва! Срамиш семейството си като носиш неговото име. Малкото ти копеле изкупва наказанията за твоите грехове.

Грифит замръзна, изненадан от дързостта на тези думи, но Харботъл не спря дотук.

— Хлапето, което роди, е идиот!

Тя вдигна сабята си, готова да я запрати по него. Зяпналите от изненада придворни се снишиха, за да се предпазят. Грифит сграбчи ръката й, преди тя да успее да хвърли рапирата, извъртя я и придърпа жената към себе си, така че лицето й се зарови в гърдите му.

Копеле, помисли той мрачно. Родила е дете без брак. Няма нищо чудно тогава, че са я изгонили от кралския двор.

Копеле. Дете, непризнато от своя баща. Мериън се бе унижила и обрекла на изгнаничество, подвластна на своята неукротима страст, и точно тази неспособност да се въздържа сега тя демонстрираше в ненужни дуели.

Приличащ на полуразмазано насекомо, като накуцваше и залиташе, Харботъл напусна залата.

Мериън с усилие запази самообладание, вбесена, че някой си бе позволил да застане между нея и тази отвратителна твар, която злословеше за сина й. В ушите й боботеше един дълбок плътен глас.

Яростта е звярът, който гаси светлината на разума и ти си доказателството за това. Никога не заплашвай един мъж със смърт, освен ако твърдо не си решила да го убиеш. Създаваш си враг за цял живот, който няма да се примири, докато не те види унижена и съсипана.

Опитвайки се да заглуши този глас, тя вдигна очи — все по-нагоре и по-нагоре.

Мъжът беше огромен и не изглеждаше благоразположен. Черната му коса беше подстригана наравно с брадичката и беше вчесана назад, но това нито смекчаваше, нито разкрасяваше чертите му. Загорялото му лице издаваше прекараното на открито и на слънце време, говореше за многобройни битки. Челото му бе прорязано от бръчките на премеждията, които бяха толкова много, колкото и белезите по страните му. Тънкият нос явно беше чупен неведнъж, а по волевата брадичка бе набола еднодневна брада. Единствено в златистите очи тя откри някаква хубост, но те излъчваха такова отвращение и погнуса, че тя направо се вледени.

— Моите благодарности към вас, но не се нуждая от защитата ви.

Той изпусна насъбралия се в гърдите му въздух и разроши с дъха си разпилените къдрици, които се спускаха върху челото й. Тя отстъпи встрани и го чу да мърмори.