Читать «Гняв» онлайн - страница 164

Той почти долепи лице в нейното и очите му запламтяха със същия жълт пламък, с който горяха първия път, когато го беше видяла.

Тя разбра, че той я презира.

Не беше помислила колко предателска е постъпката й, не беше помислила за огорчението, което му е причинила. Той беше единственият човек, към когото можеше да се обърне, на когото можеше да разчита. Беше се потопила в собствената си мъка и не беше помислила за болката на Грифит, който беше загубил най-верния си приятел. Даже не си бе дала сметка, че тя е виновна за всичко. За убийството на Арт. За отвличането на Лайънъл.

Беше се опитвала да избере най-верния път, а беше объркала всичко.

Тя изпъна рамене и погледна горещите му очи.

— Моля те да ми простиш. Трябваше да потърся помощ другаде, но когато Харботъл отвлече момченцето ми, сетих се единствено за теб. Знаех, че ще го спасиш и те моля да го направиш, независимо от прегрешенията на майка му.

— Ти си знаела, че ще го спася? Или Арт ти каза, че ще го спася?

— Аз знаех. Съжалявам. Но е наивно да мисля, че това ще те интересува след всичко, което направих.

— Ти? — плътният му глас трепереше от напрежение и надежда. — Нали не лъжеш? Истина ли е, че ми вярваш, че ще намеря сина ти?

— Вярвам ти.

— Дошла си тук, в Кенилуърт, в кралската крепост, без никакви задръжки?

— Без… — тя се опита да изрече думата, но не можа. — Почти без…

Грифит изруга невъздържано и се извърна от нея. Тръгна с широки крачки към високия тесен прозорец, надвеси се навън и изрева като ранен звяр.

Хенри, който стоеше до нея, се сепна. Тя знаеше, че отвън има тълпа от воини, но в душата й ревът на Грифит отекна като отговор на собствената й самотност. Сълзите, които беше таила и сдържала през всичките самотни години — за Елизабет, за Лайънъл, за себе си — сега рукнаха и се смесиха със сълзите от мъката, че е разочаровала този силен, непоклатим мъж.

Тази нещастна любов вече й причиняваше мъки. Измъчваше и него. Дали наистина той страдаше заради любовта си към нея?

Тя едва виждаше, но тръгна към него, положи глава на гърба му и обви кръста му с ръце. Нямаше какво да каже, така че остана мълчалива, но усети с дланите как той потръпва и бавно преглъща болката от загубата на приятеля и предателството.

Имаше ли някаква надежда за тях? Дали тяхната любов не беше обречена? Можеше ли тя да отсъди справедливо Грифит, да не му причинява болка? Трябваше да опита, заради Лайънъл.

Той жадно вдъхна студения, влажен въздух, сякаш само така можеше да възвърне самообладанието си, обърна се, без тя да отмества ръце от кръста му, и сведе очи към нея.

— Трябва да си починеш.

— Не, трябва да вървя.

— Но ни трябва и време, за да се приготвим за път, а от теб няма да има никаква полза в това състояние.

— Ще тръгнеш ли?

— Съмняваш ли се?

— Не. Винаги съм знаела…

Той пресече опитите й да откаже малка почивка.

— Имаш нужда да се отпуснеш в гореща вода, да хапнеш топла храна и да се наспиш. Ела, Мериън, знаеш, че се налага.

Хенри се обади от мястото си пред огъня.