Читать «Още един глупак» онлайн - страница 93

Вървях след Реник и се питах дали да не му поискам пари назаем, за да платя на Холдън. Реших да се откажа. Пък и не можех да си представя, че ще има петдесет долара в себе си. Само се надявах, че Холдън няма да каже нищо за дълга ми. Не че хранех големи надежди, но нищо друго не ми оставаше.

Като стигнахме подножието на стълбите, забелязах, че Реник направи знак на двамата детективи. Те ни последваха до колите. Ние с Реник седнахме на задната седалка, а двамата детективи се настаниха отпред до шофьора. Колата полетя напред, следвана от втората кола, в която бяха експертите.

Към шест часа бяхме в Ист Бийч. На плажа все още бе пълно с народ.

Реник каза на хората си да останат в колите. Като ми кимна, той тръгна към входа на къмпинга. Аз се влачех след него като бик на заколение.

Бил Холдън беше в канцеларията си. Като влязохме с Реник, той вдигна глава.

— А, здравейте, мистър Барбър — каза той и стана. Погледна въпросително към Реник.

— Лейтенант Реник от градската полиция, Бил — казах аз. — Иска да ти зададе няколко въпроса.

Холдън изглеждаше изплашен.

— Ама разбира се, господин лейтенант. Кажете.

Сега започва, рекох си аз. Сега ако не мога да се измъкна с някоя лъжа, край.

— Търсим едно момиче — каза — Реник. — Около двайсетгодишна, хубавичка, е рижа коса, носи памучна рокля в синьо и бяло и ниски обувки. Има големи слънчеви очила. Това да ви говори нещо?

— Съжалявам, господин лейтенант, но няма смисъл да ми задавате такива въпроси. През сезона виждам хиляди момичета. За мен те са еднакви като песъчинките по брега. Просто не ги забелязвам.

— Имаме причини да смятаме, че това момиче е било тук в събота около полунощ. В събота вечер тук ли останахте?

— Не. Дежурството ми свърши в осем. — Холдън ме погледна. — Но вие нали бяхте тук, мистър Барбър?

Някак си успявах да изглеждам по-спокоен, отколкото бях всъщност.

— Не в събота, Бил. Тогава си бях вкъщи.

Реник се беше втренчил в мен.

— Е, в такъв случай не мога да ви помогна, господин лейтенант — рече Холдън.

— Защо смяташ, че мистър Барбър е бил тук в събота през нощта? — попита Реник с престорено спокоен тон.

— Ами просто ми се стори, че е останал тук. Той…

Прекъснах го.

— Бях наел едно бунгало, Джон. Мислех да напиша книга. Видях, че вкъщи не може да се работи.

— Вярно… ли е… това? — Беше ми мъчително да долавям недоверието в гласа му. — Не си ми казал.

Наложих си да се усмихна.

— От книгата нищо не излезе.

Реник ме изгледа и се обърна към Холдън.

— Всички бунгала ли бяха заключени в събота през нощта?

— Разбира се — отговори Бил. — Самият аз ги заключих всичките, освен бунгалото на мистър Барбър. Той си имаше ключ.

— Никой ли не е пипал ключалките?

— Не.

— Ти заключи ли твоето бунгало, Хари? — попита Реник.

— Струва ми се, да. Не съм сигурен. Може и да не съм.

— Кое беше наел?

— Последното отляво — каза Холдън.

Той вече се чувствуваше неловко и поглеждаше ту към мен, ту към Реник.

— Има ли някой там сега?

Холдън погледна скицата на стената.

— В момента е свободно.