Читать «Бойно поле Земя II» онлайн - страница 48

По последна преценка на Земята бяха останали около трийсет и пет хиляди човека. Това бяха невероятно много хора и Съветът единодушно реши, че никой град не може да побере толкова народ. Повечето от групите оцелели се бяха оттеглили в планински местности, в естествено защитени крепости, които прадедите им бяха укрепили, както в случая с Роки Маунтинз. Но някои живееха в замръзналия север, където психлосите нямаха интерес да ходят, а други просто никога не бяха открити от нашествениците.

Според техните виждания задължение на Съвета бе да запазят племенните и местните традиции и управление и да въведат навсякъде кланната система, назначавайки местни лидери като кланови вождове. Координаторите разпространяваха тези идеи и навсякъде ги приемаха с радост и им оказваха съдействие.

Отрупаните с работа пилоти непрестанно превозваха вождове и посетители, изобщо всички, които се качваха в пътническите самолети. Ако се съберяха прекалено много хора, просто им казваха да изчакат до следващата седмица и те нямаха нищо против.

Но истинска организация за развитие все още не бе създадена. Местният контрол сред племената често бе слаб. При някои все още съществуваше известно ниво на грамотност, при други не. По-го-ляма част от тях бяха бедни, дрипави, недохранени.

Единствено трудният за вярване факт, че след повече от хиляда години най-после бяха свободни от психлосите, дори това да се окаже само временна свобода, ги обединяваше и изпълваше с надежда. Толкова много години бяха съзерцавали от планините останките от градове, до които не смееха да се приближат; толкова много години бяха гледали плодородни равнини и многобройни стада, до които не смееха да се докоснат; толкова много години бяха живели без капка надежда за бъдещето на умиращата си раса. И после изведнъж от небето се спускат ХОРА, които говорят техния език, разказват им за забележителни подвизи, извоювали сегашната свобода, носят им смели надежди и ги изпълват с гордост от собствената им раса.

Никой не се питаше необходимо ли е съществуването на Съвета. Всички искаха да се присъединят и окачваха радиопредаватели по скали и колиби, за да поддържат връзка с членовете му.

Задаваха само един въпрос: Джони Мактайлър, за когото Координаторите толкова им разказваха, член ли е на Съвета? Да, член е. Добре, повече въпроси нямаше.

Но Съветът добре знаеше, че в момента Джони не участва активно в него. Без това да е свързано с някакви политически измерения, всеки член лично бе загрижен за Джони.

По света ставаха всякакви неща, повечето от които се предприемаха без дори да се информира Съвета. Много хора се местеха. Една група южноамериканци с широки панталони и плоски кожени шапки, въртящи ласо и владеещи ездата почти толкова добре както Джони преди, слязоха от един самолет заедно с жените, ласата и седлата за коне и обясниха с помощта на испаноговорящия шотландец Координатор, че се наричат „йанерос“, или „гаучос“, познават добре добитъка и поемат грижата за огромните стада бизони, за да ги запазят и да осигуряват храна за хората от базата и лагера. Появиха се двама италианци от италианските Алпи и поеха грижа за снабдяването с продукти, след като се помириха с възрастните жени. Дойдоха петима германци от Швейцария и отвориха фабрика в Денвър за изработка и поддръжка на ножове и какви ли още не домакински приспособления. Започнаха да им изпращат стари прибори и те им ги връщаха лъскави, работещи като нови. Тази дейност изискваше да се създаде линия за пренасяне на стоки, което допълнително натовари интензивността на полетите. Трима баски се появиха и без никакви нареждания започнаха да изработват обувки; трудността идваше оттам, че Координаторите бяха пропуснали да се занимаят с баски език и обущарите трябваше едновременно да правят обувки от кожите, които южноамериканците прилежно им доставяха, и да учат английски и психлоски. Пристигнаха още много други хора.