Читать «Бойно поле Земя II» онлайн - страница 21

Само едно животно! Едно гадно, меко, недорасло, отвратително-бяло, тъпо ЖИВОТНО го бе уплашило до смърт просто така! Трепереше от ярост. Гаденето се изпари.

Но за момента желанието да получи информация надделя над изкушението веднага да го убие. Може би Търл пак бе замислил нещо. Проклет Търл!

Зът се овладя достатъчно, за да говори:

— Търл ли те праща?

Джони се опита да разпознае гласа. През маската бе доста трудно. Отстрани на маските имаше високоговорители, но гласовете им съвсем се замазваха, и без това тембърът бе прекалено нисък. Защо пък да не попита? Психлосите бяха арогантни същества.

— Кой си ти? — извика Джони.

— След всичко, което ти се случи на онзи багер дори не си запомнил кой съм! Тъп идиот. Отговори ми! Търл ли те праща?

Зът! Колко пъти бе чувал Търл да го ругае. Но самият Джони имаше да оправя сметки с него.

Не можа да се сдържи:

— Дойдох да вдигна във въздуха машинарията. — каза Джони.

Всеки психло би се присмял на това. Но не и Зът.

— Това се разбира от самосебе си, животно. Отговори ми или ще…

— Ще направиш какво? — каза Джони. — Може би ще се покажеш, за да те пречукам? Нагласил съм пистолета на пронизване.

Джони бавно отстъпваше заднешком към самолета. Заобиколи го. Качи се на стъпалото, отвори вратата и извади автомата с радиоактивните куршуми. Като го зареди, прибра лъчевия пистолет обратно на колана си и пак тръгна напред по коридора.

Зът се бе умълчал.

Джони се изтегли колкото можа встрани на пътеката и се приготви да стреля веднага, щом чуе гласа на Зът. Но изведнъж му хрумна нещо и спря. Зът бе главният механик на лагера, по-точно бе отговорник по транспорта. Ако някой знаеше нещо за този бомбардировач, това бе само Зът.

— Кой те вкара в този капан? — попита Джони.

— Търл! — буквално изкреща Зът. — Този… — последва рой психлоски ругатни, които не стихнаха в продължение на няколко минути.

Джони търпеливо чакаше. Когато най-после Зът снижи глас, той каза:

— Значи искаш просто да слезеш от тук. Кажи ми как да приземя това и ще можеш да слезеш.

Отново го заля дъжд от психлоски псувни, толкова яростни, че в крайна сметка Джони се убеди в правотата на последните му думи:

— НЕВЪЗМОЖНО е да се промени курса или да се приземи.

Последва пауза, след което със слаба надежда в гласа Зът добави:

— Търл даде ли ти ключа от програмната кутия?

— Не. Не може ли да се отвори с взрив?

— Не — вяло.

— Не можеш ли да измъкнеш кабелите?

— Само ще се разбие бомбардировачът, но и това не може да се направи. Бронирани са с молекулярен напластен метал. Значи не ти е дал ключа — почти проплака Зът. След това изсъска: — Тъпоумник! Защо не взе ключа от него, преди да дойдеш тук?

— Беше малко позавързан — каза Джони. — По добре ми кажи какво да НЕ правя, за да не вземат да му спрат двигателите.

— И да искаш, не могат да спрат.

На Зът пак започна да му прилошава от клатенето.

Джони се изтегли възможно най-встрани на пътеката. Чудеше се дали може да изпрати няколко рикошета към рамката, зад която се криеше Зът. Иначе нямаше как да заеме удобна позиция. За здравина ръбовете на рамките бяха остри и стърчаха.