Читать «По непознати пътеки» онлайн - страница 8
Карл Май
— Двама индианци лежаха мъртви край огъня.
— Това е още много по-странно! Вие, разбира се, сте подслушали какво се е говорило?
— Дали сме подслушали, да не, все едно, не беше изговорена нито дума. Ние въобще бяхме рискували вече твърде много и трябваше да помислим за безопасността си. Ето защо много скоро потърсихме конете и препуснахме.
— Накъде?
— Естествено насам, защото не ни оставаше нищо друго, освен да потърсим вас и сетне с помощта на навахите да освободим пленените другари. Затова предлагам веднага да потеглим към Агва Гранде и…
— Само търпение! — прекъснах го аз. — Още далеч не сме стигнали чак дотам. Ние трябва да сме наясно, преди да можем да вземем някакво решение. Касае се преди всичко за двата индиански трупа. Кой е убил тези двама индсмани? Ти дали не знаеш, мистър Флетчър?
— Оставете ме на мира! — отговори оня грубо. — Какво ми влизат в работата… червени нехранимайковци!
— Твоите бели другари, които са пленени, също ли не те интересуват?
— Ако сред тях не бяха моят син и племенникът ми, можеше и тях… да отнесе!
— Слушай, изразявай се другояче, иначе ще те изгоним и после си бери дерта как ще освобождаваш близките си! Ние сме готови да помогнем, но искаме непременно да узнаем истината. Та ти не знаеш значи по какъв начин е бил отнет животът на индсманите?
— Не.
— Тогава кажи как бе извършено нападението!
— И това не мога да кажа, защото изобщо не съм присъствал.
— Ти също ли си се бил отдалечил от бивака?… Накъде?
— Да донеса месо.
— На теб ли всъщност се падна жребият да отидеш на лов?
— Не, но ми доскуча и ето как тръгнах с коня си. Когато се връщах с настъпващия здрач, чух бойния крясък на червените в нападнатия бивак. Не можех да сторя нищо, освен да пресрещна мистър Хамердал и мистър Холбърз и да ги предупредя. Това е всичко, което знам за тая… история.
— Колко души са приблизително пай-ютите?
— Може да са някъде към триста. Ако само успеем да се сдобием с наполовината толкова навахи, обещавам да изтръгна живота на тия… непрокопсаници от… тела, така че…
— Мълчи! — прогърмя тогава към него апачът, който досега не беше обелил и дума. — Ти си този, който е убил двамата пай-юти!
— Не, не съм аз!
— Това е лъжа. Ти си убиецът!
Очите на двамата се дълбаеха едни други. Бронзовите черти на Винету бяха студени и горди като на крал, докато по лицето на Флетчър пламтеше необуздана страст. Той не съумя да издържи погледа на апача по-дълго от няколко секунди, трябваше да сведе своя, ала издигна пръст като за клетва и извика:
— Нека ослепея и бъда разбит, ако съм аз убиецът! Това говори достатъчно и сега ме оставете на мира с вашите… червени дяволи!
Побиха ме студени тръпки от ужас. Аз също го смятах за убиеца, но не му го бях казал. Сега тези думи! Това означаваше да си стоварва наказанието свише с безпримерно безбожие и наглост! Езикът ми отказа. Винету обаче се изправи и заговори с тона на пророк, пред чиито духовни очи бъднините лежаха разбулени:
— Този сквернословен бледолик прокле преди малко още при приветствието цялата червена раса, следователно всички мои братя и също мен. Винету го премълча, защото знае, че добрият Маниту превръща клетвата на злия в благословия. Но сега сквернителят охули и призова към отмъщение самия велик и справедлив Маниту; той заложи пред Всемогъщия светлината на своите очи и целостта на крайниците си. Винету вижда да го поразява Висшият съд и не може да има дял в него. Великият Маниту знае също така добре както аз и Олд Шетърхенд, че той е убиецът и ще стори с него това, което той поиска. Хоуг!