Читать «По непознати пътеки» онлайн - страница 126

Отдъхнах си.

— Квимбо е по-умен, отколкото си мислех — рече Ван Хоорст, — а предводителят на тези люде е по-гламав от нашия кафър. Един разумен офицер щеше да нареди очакваните да се спуснат от планината, най-малкото нямаше да последва непознатия човек с цялата си команда. Ние ще оставим конете тук и ще ги следваме прикрити от храстите, докато част от нас ги изпреварят. После ще ги имаме между два огъня и бих искал да видя оня от тях, който ще ни се изплъзне. Вие останете тук при конете, минхер — обърна се той към мен. — Вие сте единственият ранен сред нас и ние не бихме могли да поверим в по-добри ръце тримата пленници!

Аз се възпротивих срещу това решение, но тъй като всички други изразиха същото мнение, трябваше да се примиря. Скоро бурите бяха изчезнали зад храстите и аз се намерих сам с англичаните. От пленяването си насам те естествено бяха наблюдавали всичко и отправените им към мен погледи ясно ми казваха какво става в тях. Никой обаче не обелваше нито дума, понеже трябваше да приемат, че всеки опит, да се намесят възпиращо на нашите намерения, ще бъде обречен на неуспех.

Едвам след почти четвърт час долових един далечен, подобен на гръмотевица екот, последван малко след това от втори. Нападението беше започнало. Продължих да чакам в едно не напълно овладяно безпокойство. В победата на бурите не се съмнявах. Чуждите ездачи под командата на английския предводител принадлежаха към един от хотентотските егерски конни полкове, наречени Кейп маунтид райфълс, и нямаше защо да се страхуваме от тях. Моята тревога се отнасяше само до Квимбо, който при всички случаи се намираше в едно не съвсем безопасно положение, тъй като лесно можеше да стане жертва на един незабавен акт на отмъщение. Но не се наложи да тая дълго угрижеността си, защото го видях първи от връщащите се да изскача в бърз бяг от храсталаците и да се затърчава нагоре към мен.

— Ох, минхер тук! — извика още отдалеч. — Квимбо търсил добър минхер и не намерил. Тогаз помислил Квимбо, минхер съм застрелян мъртъв, докат Ойс казват, къде минхер съм!

— Ее, как мина?

— Добре, ох, ох, съвсем много голям добре! Хотентот същ мъртъв, всичък мъртъв. Когат бури стрелят, съм Квимбо бърже в буш скочил, защот иначе Англия стрелят мъртъв Квимбо… Сега да казват минхер дали Квимбо съм глупав, или съм дали Квимбо свършил добре свой работ!

— Ти си един много разумен тип, Квимбо, и когато стигнем в първия град, ще получиш една халка за носа си, която ще е голяма кажи-речи колкото периферията на шапката ми!

— Халка в нос? Ох, ох, минхер съм голям много добър минхер. Квимбо ще стават с халка най-красив хубав Квимбо на цял земя!

Още по време на този разговор видях част от бурите да се връщат на плячкосаните коне и да препускат в галоп към крепостта от фургони, докато другите ги следваха пеша. Касаеше се само още да си подсигурят оставените там воловари, а това стана както лесно, така и бързо.

После дойдоха да вземат мен и пленниците и се започна огледът на фургоните. Те бяха петнайсет, всеки теглен от осем яки вола. Освен остарелите действително пушки те съдържаха един голям запас от олово, барут и патрони.