Читать «По непознати пътеки» онлайн - страница 123

Както те, така и кафрите си бяха легнали да почиват и при това се чувстваха толкова сигурни, че нито даже стража бяха поставили. Закрачихме по дъното на клооф към огъня. Един от зулусите се надигна и нададе силен вик, при който другите веднага наскачаха и посегнаха към оръжията. Англичаните бяха бивакували малко настрана от кафрите. Аз пристъпих към тях и поздравих:

— Good evening ^[100], лейтенант Мак Клинтък! Ще позволите ли малко да ви обезпокоим?

Той също беше грабнал пушката и сега стоеше пред мен в стойка, от която се забелязваше неувереността дали като приятели да ни третира, или като врагове.

— Вие ме познавате? Кой сте вие? Откъде идвате и каква работа имате насам?

— Май твърде много питате на един път, сър! Аз идвам да ви поздравя от известния вам сър Гилбърт Грей.

— От Грей? — запита оня бързо. — Той къде е?

— Пленник е на бурите и се намира в добри ръце.

— Пленен? И вие идвате от него? Значи се числите към холандците?

— Малко, сър, но пък самият имах удоволствието да заловя негова милост.

Той тутакси застана с другите двама така, че да ни отрежат обратния път.

— В такъв случай аз ще пленя вас!

— Срещу това нямаме ни най-малко нещо против, защото така най-лесно ще можем да видим по какъв почтен начин бива спазван от вас контрактът да не подкрепяте кафрите с оръжия.

Той наостри слух.

— Дрънкате измислици — отвърна. — Свалете си пушките!

— Можем да го сторим, ако ви достави удоволствие! — Аз оставих моята на земята, с която и бездруго можех трудно да боравя поради раната си. Ян и Соми сториха същото. — Може би в замяна и вие ще ни доставите удоволствието да ви придружим до Грооте-клооф и да видим бурите в мишия капан!

— Вие сте подслушвали! — викна онзи заплашително, като пристъпи една крачка по-близо.

— Естествено! Нали трябваше да знам кои са хората, на които искахме да направим визита. Трябваше да ви предам нещо и исках да видя дали правилно съм намерил адресанта.

— Какво?

— Тези три хартийки, които намерихме при вашия сър Гилбърт Грей.

Бръкнах в джоба и му ги подадох.

— Вие сте ги чели?

— Действително. Съставителството на писмото не е много остроумно. Авторът дали ще иска да вземе патент за откритието си, а?

— Замълчете, човече! По вас виждам още нож и револвер. Разоръжете се напълно!

— Може би и това ще сторим, но позволете преди туй да ви представя моите придружители! Този млад минхер, който е почти два пъти по-висок от вас, бива наричан от нас Бурът ван хет Рур, а…

— Ян ван Хелмерс? — извика той изненадано.

— Да, с когото вие много-много не смятате да се церемоните. А този мъж тук не е толкова сигурно и безследно изчезнал, както изчезна вашият къс от бута. Неговото име гласи Соми.

— Соми?

— Да, новият зулуски крал, ако позволите! Лейтенантът изглеждаше напълно сащисан. Той не можеше във всеки случай да си обясни безгрижния начин, по който тримата се бяхме явили посред един толкова превъзхождащ по численост враг. Но скоро се окопити и заповяда на кафрите: