Читать «По непознати пътеки» онлайн - страница 11

2. В бивака на пай-юта

Винету също като мен беше убеден, че пай-ютите се намираха още на мястото, където бяха нападнали белите. Въпреки това ние бяхме достатъчно предпазливи да не поемем по правата посока, защото те нали искаха да отидат при навахите, от които ние идвахме, и все пак беше възможно да тръгнат по-рано, отколкото мислехме, или да изпратят повторно съгледвачи, които да ни видят. Така че ние се придържахме повече надясно — право на изток, а когато в утрото на другия ден бяхме стигнали на една ширина с лагерното място, продължихме да яздим още на известно разстояние, за да завием после наляво и приближим мястото от изток, вместо от запад. Не щеше и съмнение, че червенокожите не очакват от тази посока никакъв враг. Но въпреки това ние трябваше да бъдем предпазливи, защото толкова много хора се нуждаят от храна, и можеше да се приеме, че немалко от тях ще се скитат наоколо.

Достигнахме реката при едно разположено далеч нагоре по течението място, обградено околовръст от гъст храсталак. Сега се касаеше да разберем как стоят нещата с пай-юта и техните пленници. Това бе едно не само трудно, но и много опасно начинание. Аз предложих себе си, ала тъй като Винету твърдо настоя той самият да отиде, трябваше да се примиря.

Другото нещо бе да отправим едно предупреждение на Олд Кърсинг-Драй. Вярно, че не ми се искаше да говоря пак с него, но този предразсъдък трябваше да отстъпи, след като се отнасяше до нашата безопасност. Той ни беше следвал дотук, после вързал коня си, както ние нашите, и се бе изтегнал на известно разстояние от нас в тревата. От потеглянето ни никой не беше му казал нито дума. Сега му личеше, че е във висша степен озлобен към нас, и ето как беше съвсем близко до ума, че замисля отмъщение. Ако сред пленниците не се намираха синът и племенникът му, то бих бил склонен да му припиша намерението да ни издаде на индсманите. Съвсем сигурни ние в него в никой случай не бяхме — кой можеше да знае с какви мисли и кроежи се занимаваше! По тази причина сметнах аз за уместно да наруша мълчанието си. Трябваше лично да говоря с него, защото моите думи щяха много вероятно да му направят повече впечатление, отколкото ако му предадях това, което трябваше да чуе, чрез Дик Хамердал или Пит Холбърз. Та запътих се значи към него и попитах:

— Ти ни следва дотук, мистър Флетчър, без да сме те канили.

Изглежда, че и за по-нататък искаш да се присъединиш към нас. Как стои работата?

— Това засяга Дявола, не вас! — отговори той.

— Аз мисля, че твърде много ни засяга, и ще те помоля, сър, да промениш тона. Аз не съм навикнал да слушам грубости, без да отговоря по подобаващ начин! Ти видя и чу, че изобщо не искаме да знаем за теб. А дето ти въпреки това язди след нас и лагеруваш тук, можем да търпим единствено в случай, че сме сигурни, че няма да ни навредиш.