Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 42

Отлично бе разбрала какво искаше да каже д-р Игор. Както бе разбрала и това, че в живота й винаги е имало много любов, топлота, грижи, но й е липсвало нещо, за да се превърне всичко това в благодат: трябвало е да бъде малко по-луда. Родителите й пак щяха да я обичат, но тя не се бе осмелила да плати цената на своята мечта от страх да не би да ги нарани. Онази мечта, която бе погребана дълбоко в паметта й, въпреки че изплуваше от време на време на някой концерт или докато слушаше някоя хубава плоча. Ала всеки път, когато мечтата й се пробуждаше, я обземаше толкова силно чувство на неудовлетвореност, че тя веднага я приспиваше отново.

От дете Вероника знаеше кое е истинското й призвание: да стане пианистка. Бе го почувствала още на първия урок, когато беше на дванайсет години. Нейната учителка също бе прозряла таланта й и я убеждаваше да стане професионален музикант. Но веднъж, след като бе спечелила някакъв конкурс и доволна от това, каза на майка си, че ще зареже всичко, за да се посвети на пианото, майка й я погледна нежно и отвърна:

— Никой не си изкарва хляба със свирене на пиано, скъпа моя.

— Но нали ти ме изпрати на уроци!

— Само за да се развият твоите артистични заложби. Мъжете ценят това и ти ще можеш да блеснеш пред гостите си. Откажи се да ставаш пианистка и се ориентирай към адвокатството: това е професията на бъдещето.

Вероника се подчини, убедена, че майка й има достатъчно голям опит и разбира действителността. Завърши средно образование, постъпи в университета, излезе оттам с диплома и високи оценки, но успя да си намери работа единствено като библиотекарка.

„Трябваше да съм по-луда.“ Но както се случва с повечето хора, бе направила това откритие твърде късно.

* * *

Обърна се, за да продължи към стаята си, когато някой я хвана за ръката. Силното успокоително, което й бяха инжектирали, още течеше по вените й, затова не реагира, когато Едуард, шизофреникът, внимателно я поведе в друга посока — към салона.

Луната все още беше в първата си четвърт и Вероника вече бе седнала на пианото — по мълчалива молба на Едуард, — когато дочу глас, идващ от трапезарията. Някой говореше с чуждестранен акцент, а Вероника не си спомняше да е чувала този акцент във „Вилет“.

— Не искам да свиря на пиано сега, Едуард. Искам да разбера какво става по света, за какво си говорят там, близо до нас, кой е този човек.

Едуард се усмихваше. Може би не разбираше ни дума от това, което му казваше. Но тя се сети за д-р Игор: шизофрениците могат да влизат и излизат от различните си действителности.

— Аз ще умра — продължи тя с надеждата, че думите й са логични. — Днес смъртта докосна с криле лицето ми и сигурно утре или малко по-късно ще почука на вратата ми. Ти не трябва да свикваш да слушаш пиано всяка вечер. Човек не трябва да свиква с нищо, Едуард. Виж мен например: отново започнаха да ми харесват слънцето, планините, проблемите — дори започнах да приемам факта, че сама съм си виновна за това животът ми да е лишен от смисъл. Бих искала да видя отново площада на Любляна, да изпитвам омраза и любов, отчаяние и досада, всички онези прости и глупави неща, които са част от ежедневието, но придават някакъв вкус на съществуването. Ако можех да изляза оттук, щях да си позволя да бъда луда, защото всички са луди, а най-лошите луди са онези, които не знаят, че са такива, защото само изпълняват нарежданията на другите. Но това е невъзможно, разбираш ли? Така както е невъзможно ти да чакаш по цял ден да дойде вечерта и една от болните да свири на пиано, защото това скоро ще приключи. Моят и твоят свят си отиват.