Читать «Френски акцент» онлайн - страница 2

Думите на Бентън възкресяваха всички ужасни картини, които се бях опитвала да прогоня от мислите си. Видях как лъчите светлина изтръгват от водата и от подгизналите боклуци надробените кости. Разбърканите форми се превърнаха в обезобразена глава със заличени черти и кичури оплескана със сажди прошарена коса и аз отново усетих как треперя като лист.

Седях на масата в кухнята и отпивах от топлия чай, който сенаторът Франк Лорд ми беше направил. Вече два пъти ми се бе гадило, бях ходила да повръщам в тоалетната и сега бях останала без капчица сили и ми се виеше свят. Чувствах се унизена, понеже най-много от всичко се притеснявах да не изгубя самообладание, а ето че вече не се владеех.

— Трябва пак да събера шумата — казах ни в клин, ни в ръкав на стария си приятел. — Уж е шести декември, а навън е като октомври. Погледни, Франк, колко едри са жълъдите. Правило ли ти е впечатление? Според поверието това било на тежка зима, но както гледам, май изобщо няма да има зима. Забравила съм, във Вашингтон имаше ли жълъди?

— Би трябвало да има — отвърна той. — Ако изобщо намериш дърво.

— Големи ли са? Жълъдите де.

— Непременно ще проверя, Кей.

Захлупих лице върху дланите си и се разридах. Франк се изправи, заобиколи масата и дойде при мен. Бяхме израсли заедно в Маями, бяхме ходили в едно и също неделно училище и в една и съща гимназия — „Сейнт Брендън“, макар че аз бях учила там само една година, и то доста след като сенаторът я бе завършил. Така че пътищата ни се бяха кръстосали, макар и непряко, доста отдавна.

Докато Лорд беше окръжен прокурор, аз работех в службата по съдебна медицина към окръг Дейд и често се явявах в съда като свидетелка на обвинението. А когато Лорд бе избран в Сената на САЩ и оглави правната комисия, аз вече бях главен съдебен лекар на Вирджиния и той често се обръщаше към мен, за да го подкрепя в битката му с престъпността.

Направо ме смая, когато вчера ми се обади да ми каже, че щял да намине, за да ми донесе нещо — било важно. Почти не мигнах до сутринта. Бях смазана, когато сенатор Лорд влезе в кухнята и извади от джоба на сакото си обикновения бял плик.

Сега, докато седяхме двамата, ми се струваше съвсем логично, че Бентън се е доверил именно на него. Знаеше, че сенаторът държи много на мен и никога няма да ме подведе. Съвсем в негов си стил Бентън бе разработил план, който да доведе до успешен край, макар че вече не бе между живите, за да види резултата. Пак съвсем в свой стил бе предвидил до най-малките подробности как ще посрещна смъртта му — нямаше и една-едничка думица в писмото му, която да не бе вярна.

— Кей! — подхвана сенатор Лорд, както се бе надвесил над мен, докато аз продължавах да плача. — Знам, никак не ти е леко, по-добре изобщо да не ти бях носил писмото. Едно от най-трудните неща, които съм правил, бе да обещая на Бентън, че ще ти го предам. Все си мислех, че този ден няма да настъпи никога. Но ето че той дойде и аз съм тук. — Известно време мълча, сетне допълни: — Досега никой не ми е искал подобно нещо, а са ме молили какво ли не.