Читать «Френски акцент» онлайн - страница 5

— Сигурен съм и че ако беше жив, щеше да иска да си щастлива, да живееш по-добре. Не го ли сториш, значи заради любовта си към Бентън Уесли си си съсипала живота. И като теглим чертата, излиза, че си допуснала грешка, като си се хванала с него. Нали така?

— Да — промълвих. — Така е. Знам какво точно би поискал той, ако беше жив. Знам и какво искам аз. Това не бива да продължава. Вече не издържам. Понякога ми се струва, че ще се прекърша, ще се разпадна, ще свърша в някоя лудница. Или в оная проклета морга, където работя.

— Я не говори глупости! — стисна той ръката ми между дланите си. — Ако съм сигурен в нещо, то това е, че няма да се предадеш. Винаги си побеждавала, ще победиш и сега. Дори и този отрязък от пътя да е най-тежкият, сигурен съм, че тепърва те чакат хубави дни. Наистина, Кей.

Прегърнах го с все сила.

— Благодаря ти — прошепнах. — Благодаря ти, че го направи, че не си забутал писмото в някоя папка, не си го забравил, направил си си труда да ми го донесеш.

— Ще ми звъннеш, ако имаш нужда от нещо, нали? — рече той едва ли не със заповеднически тон, когато отворих входната врата. — Но не забравяй какво ти казах и ми обещай, че няма да се чувстваш пренебрегната.

— Дадено.

— Винаги съм на разположение, ако имаш нужда от нещо. Не го забравяй. В кабинета ми винаги знаят къде съм.

Изпроводих с поглед отдалечаващия се черен линкълн, после се върнах в хола и запалих огън в камината, макар че не беше студено. Изгарях от желание да усетя нещо топло, живо, което да запълни самотата, зейнала, след като сенатор Лорд си тръгна. Четях и препрочитах писмото на Бентън и чувах гласа му, който кънтеше в съзнанието ми.

Представях си го със запретнати ръкави, с жили, изпъкнали по силните китки, прелестните му длани, в които държи сребърната писалка „Монблан“ — бях му я подарила ей така, без повод, просто защото беше спретната и изящна като него. Сълзите се лееха, не спираха и аз вдигнах листа с инициалите на Бентън, да не размажа писмото.

Почеркът, начинът му на изразяване открай време бяха пестеливи и премислени, и докато се взирах като ненормална в изреченията, докато ги проучвах и търсех някакъв намек, скрито значение, те ми вдъхваха утеха, но и съвсем ме изваждаха от релси. Все ми се струваше, че той ми казва по някакъв загадъчен начин, че не е мъртъв, че привидната му смърт е част от интрига, от план, от нещо, скроено от ФБР, ЦРУ, един дявол знае от кого. Сетне истината отново ме връхлиташе и вледеняваше сърцето ми с кухия си студ. Бентън бе измъчван и убит. ДНК пробите, зъболекарският му картон, личните вещи — всичко доказваше, че обезобразеният труп е на Бентън.

Опитах се да си представя как ще изпълня молбата му за вечерта — виждаше ми се невъзможно. Звучеше като научна фантастика Луси да си дойде до довечера със самолета в Ричмънд, щата Вирджиния, и да вечеряме заедно. Вдигнах телефона и все пак се опитах да се свържа с нея, понеже Бентън ме бе помолил да сторя тъкмо това. Някъде след петнайсетина минути тя ми звънна по клетъчния си телефон.