Читать «Манастирът на призраците» онлайн - страница 6

Ди се върна в преддверието и се разкиха.

— Облечете тази подплатена роба — каза Първата и тихо попита: — Да дам ли бакшиш на младите братя?

— По-добре недейте — прошепна съдията. — Преди да си заминем, ще направя дарение на манастира. — А на висок глас отвърна: — Да, тази роба е подходяща.

Докато Втората му помагаше да облече затоплената над мангала дреха, той поиска да му донесат официалната шапка, като обясни:

— Трябва да изразя благодарността си на игумена.

— Постарайте се да се приберете колкото се може по-бързо — посъветва го Първата. — Ще направя горещ чай и после ще вечеряме тук. Така ще можете да си легнете рано. Много сте блед и ми се струва, че сте се простудили.

— Ще се кача веднага, щом ми бъде възможно — обеща съдията. — Не се чувствам добре, изглежда съм настинал в този проклет дъжд.

Той намота официалния пояс около кръста си и трите жени го изпратиха до вратата.

В коридора вече го очакваше помощникът му с печалното лице, облечен в стара синя роба и малка шапчица от протрито кадифе на главата. До него стоеше младши монах с фенер в ръката.

— Игуменът ви очаква в залата за гости, ваше превъзходителство — обяви той почтително.

Когато минаха край прозореца, през който бе видял странната сцена, съдията наостри уши. Дъждът бе поутихнал. Той отвори капака на прозореца и зачака някоя светкавица да озари отсрещната постройка. След миг блесна ослепителна светлина и разкри плътна стена. По-нагоре, на една кула, се виждаха две малки прозорчета, но на височината на съдията върху тухлената стена, чак до основата, нямаше какъвто и да е отвор. Той захлопна капаците и непринудено се обърна към монаха:

— Какво мръсно време! А сега ни отведете до склада отсреща.

Монахът го изгледа учудено.

— Трябва да слезем два етажа по-долу, ваше превъзходителство, за да минем по коридора, които свързва това крило с другия корпус, после трябва…

— Водете ни — сухо го прекъсна съдията.

Тао Ган учудено погледна магистрата, но като съзря решителното му изражение, преглътна въпроса, който бе на езика му.

Тримата мълчаливо заслизаха по стълбите. Монахът ги поведе по тесен коридор, след това изкачиха няколко високи стъпала и стигнаха до една площадка. В средата й зееше квадратен отвор, покрит с дървена решетка. От черната дупка се носеше тежък дъх на благовония.

— Сега се намираме точно над главния кораб на храма — обясни монахът, — на височината на покоите в източното крило, където е настанен негово превъзходителство. — И махайки напред с ръка, добави: — Ето коридора, който води до склада.

Съдията се спря за миг и огледа високите прозорци от дясната страна. Като поглаждаше красивата си черна брада, той си отбеляза, че первазите им са почти на равнището на пода.

Послушникът крачеше бързо напред. Побутна една тежка врата и влезе в квадратна стая с доста нисък таван. Две свещи осветяваха купища бохчи и сандъци.

— Защо горят тези свещи? — попита съдията.

— Монасите често идват тук да търсят маски, театрални костюми и реквизит, ваше превъзходителство — отговори монахът, сочейки големите дървени маски и разкошните костюми от брокат, които изпълваха лявото отделение. Дясното бе заето от дървена пирамида за оръжия, отрупана с копия, алебарди, тризъбци, хоругви и друг реквизит, използван в представленията. Колкото и внимателно да разглеждаше, съдията не откри никакъв прозорец зад камарите. В стената отсреща наистина имаше две прозорчета, но те гледаха на изток, тоест бяха част от външната стена на манастира.