Читать «Манастирът на призраците» онлайн - страница 2

Другият също се изправи, като промърмори нещо, но нова гръмотевица заглуши думите му. Този път беше съвсем наблизо.

По-надолу по южния планински склон, спускащ се към. Ханюан, същата гръмотевица накара съдията Ди да повдигне глава. Той огледа с тревога тъмното небе и побърза да се прилепи до голямата, покрита с чергило кола, която коларите бяха приютили на сушина под скалата до пътя. Като избърса дъждовните капки, които го заслепяваха, той се обърна към двамата мъже, настръхнали в сламените си наметала:

— Не е възможно да стигнем до Ханюан тази вечер, затова ще пренощуваме тук, в колата. Все ще намерим малко ориз за вечеря от някой съседен чифлик.

По-старият от двамата колари притисна към главата си навосъченото парче плат, чиито краища плющяха на силния вятър.

— Няма де е разумно да оставаме тук, ваше превъзходителство — отговори той. — Познавам есенните бури в планината. Тази едва започва, скоро ще настане същински ураган и колата може да се преобърне в пропастта.

— И сме много високо в планината, за да има наблизо някакъв чифлик — заприглася другарят му. — Само в стария манастир можем да се скрием, но…

Светкавица озари пустинния пейзаж. За миг магистратът съзря високите назъбени върхове, които ги обграждаха от всички страни, и сред тях — внушителна червена постройка, надвиснала от другата страна на урвата. Последва оглушителен трясък и всичко отново потъна в тъмнина.

Съдията скри сплетената си на плитки дълга черна брада под измокреното наметало и след кратко колебание нареди:

— Тичайте до манастира и съобщете, че магистратът на областта моли подслон за тази нощ. Да изпратят десетина послушници със закрити носилки за съпругите и багажа ми…

Старият колар понечи да каже нещо, но съдията викна:

— Какво чакате! Тичайте!

Човекът сви примирено рамене и се завтече нагоре заедно с другаря си. Скоро фенерите им от намаслена хартия се превърнаха в две светли точици, танцуващи в нощта.

Съдията потърси с крак в тъмното стъпенките на колата, метна се чевръсто вътре и веднага оправи платното зад себе си. Трите му съпруги седяха върху камара завивки, грижливо опаковани в плътните си пътни дрехи. В дъното, сред багажите, се гушеха прислужничките с пребледнели лица и се притискаха една до друга при всеки тътен на гръмотевиците. Дебелото чергило ги предпазваше от дъжда, но не можеше да спре ледения вятър, който проникваше отвред.

— Не трябваше да слизате — каза Първата съпруга. — Целият се измокрихте.

— Опитах се да помогна на Тао Ган и на коларите, но не може нищо да се направи. Колелото е счупено, трябва да се смени. И конете са изтощени, а бурята едва започва, затова ще е най-разумно да прекараме нощта в манастира „Утринни облаци“. Друг покрив наоколо няма.

— Това не е ли една голяма червена постройка със зелени плочи на покрива? — попита Втората съпруга. — Зърнахме я на идване.

— Да — отговори съдията. — Надявам се, че ще бъдем настанени що-годе прилично. Те са свикнали да посрещат гости, това е най-големият даоистки манастир в областта и по време на празник хората идват на тълпи. — И като пое кърпата, която му поднасяше Третата съпруга, избърса измокрената си брада и бакенбардите.