Читать «По границите на Далечния запад» онлайн - страница 10
Емилио Салгари
— А ти повярва ли?
— Хм… Какви ли истории не се разправят из прерията, когато на човек не му се спи или опасността го принуждава да бди!
— Но както видя, прочутият бял кон е съществувал. Джон Максим поклати глава, усъмнен, после каза:
— Продължете, полковник, то се видя, че нощта си отиде.
— Както ти казах, смятах се за безвъзвратно загубен, когато след доста дни пленничество и ужасни закани при мен дойде вождът на племето МохатиАсах и ми каза:
— Големият бял кон, който ни един индианец досега не е успял да залови, се е показал по нашите прерии, заедно със стадо разноцветни мустанги. Ако успееш да го заловиш, ще ти подаря не само живота, но ще ти предложа ръката на дъщеря ми Яла, която считат за най-красивата червенокожа девойка в Далечния Запад. Казах! Помисли си хубаво. Ако откажеш, след три дни ще те завържат за стълба на мъченията и червените ти коси ще украсят шита ми.
— Виж ти, показал се приятел — каза съветникът.
— Както можеш да си представиш, приех, макар никак да не се ласкаех да стана жених на една червенокожа девойка. Разчитах на някое щастливо стечение на обстоятелствата, за да побегна и намеря убежище при някое по-гостоприемно племе. През следващата сутрин вече препусках из безкрайната прерия, за да търся прословутия кон, който трябваше да ми спаси живота. Веднага бях забелязал, че индианците ме наглеждаха отдалеч, за да не измамя вожда им. Кръстосвах няколко седмици, следвайки упорито следите на дивите мустанги, когато една сутрин, докато се спусках по едно ждрело, се натъкнах на малко стадо диви коне, сред които отдалеч личеше едно много красиво, снежнобяло животно, чиято козина блестеше като атлаз. Легендата бе станала истина: големият, неуловим бял кон съществуваше действително на територията на индианците сиу, поне в този момент. Не можех и да помисля да доведа сам до успешен край едно толкова трудно начинание, затова веднага отидох за подкрепления, но когато се върнах белият кон вече беше изчезнал. Това не ме отчая и поднових да търся, решен да намеря подходящ момент, за да избягам или добрия случай, за да спася скалпа си. Така, преминаха още дни в напразни търсения. Вече започнах да се отчайвам, когато една вечер, точно по залез, се намерих пред чудния кон, който водеше шест черни и шест алести коне. С появата ми стадото побягна преди да имам време да поставя ръка на ласото, но изведнъж видях белият кон да спира до едно дърво, сякаш опримчен от невидимо ласо. Спуснах се стремглаво към ждрелото и се натъкнах на гледка, която никога няма да забравя. Царят на дивите коне, легендарното четвероного на индианците беше пред мен, притиснато към ствола на един черен орех от една огромна змия. Първата ми мисъл беше да убия влечугото с пушечни изстрели, но после ме налегна страхът да не раня и коня, затова започнах отчаяна борба с ножа си. Колкото и чудно да звучи, белият кон не се опитваше да побегне, напротив, докато се борех с чудовището, той се опитваше от време на време да погали лицето ми с муцуната си. Инстинктът му на диво животно бе изместен от друг, по-силен — този на признателността. Великолепното животно продължи да кръжи около мен и да цвили, сякаш искаше да ме подкани да го яхна. Вкопчих се за дългата му грива, метнах се отгоре му и той полетя със шеметна скорост. Ни един кон досега не бе препускал в такъв кариер — копитата му дори не докосваха тревата на прерията. Човек би казал, че притежава невидими крила. Влизането ми в лагера на сиусите бе триумфално. Неочаквано опитомен, големият бял кон премина в спокоен тръс сред индианските редици. МохатиАсах, големият вожд на племето, се приближи накрая към мен и ми каза: