Читать «По границите на Далечния запад» онлайн - страница 124

— Сеньор Хари — каза синът на полковника с треперящ глас, — какво става тук?

— Не знам, господин Девандел, но не искам да крия, че и мен ме е страх!…

Присъствуващите прекосиха църквата и се спуснаха по стълбите, които водеха в подземието, познато на двамата трапери от битката им с глутниците настървени черни вълци. Около огъня, който осветяваше криптата, седяха четирима часови сиуси и пушеха спокойно лулите си.

— Къде е? — попита ги Яла.

— Там — отговориха бойците, като бързо се изправиха и показаха един ъгъл в подземието, където сред куп трева неясно се очертаваше някаква човешка фигура.

Яла взе една факла, удари я в пода, за да засили пламъка й, запъти се към онзи ъгъл и го освети.

Заслепена от тази неочаквана светлина, човешката фигура се изправи и нададе зловещо стенание. Нещастникът беше едър мъж, с дълга бяла брада и набръчкано лице. Ужасно бе човек да го погледне! Главата му нямаше нито косъм, а покрита с гадни струпеи съсирена кръв върху голия череп Този човек бе скалпиран, но смъртта го бе пощадила.

— Познавате ли го, деца на полковник Девандел? — попита тогава Яла с ужасен глас, доближавайки факлата до лицето на обезобразения.

Два сърцераздирателни вика се изтръгнаха от устните на двамата младежи:

— Татко!… Нашият баща!

Опитаха се да се хвърлят към нещастния си родител, но няколко груби ръце веднага ги задържаха, и то на време, защото Мери, сломена от вълнението, почти веднага припадна. Тогава неумолимият глас на Яла, режещ като острие, отекна злокобно под сводовете на криптата:

— Утре, при изгрев, ще имам скалповете и на твоите деца. полковник Девандел, и така ще бъда отмъстена затова, че ме напусна.

— Чуваш ли ме, мой първи съпруже? Отвърна й само глухо стенание.

След това Яла посочи двамата трапери, които изглеждаха вкаменени от ужас, и продължи:

— Вземете тези двама бледолики и ги вържете заедно на стълба на мъченията. Нашите бойци ще прекарат нощта в забавления, те имат право на това.

След залавянето на децата на полковника, на Хари и Джордж и пълното унищожение на асиендата, Джон бе продължил да препуска, следвайки твърдината на саваната, която по чудо бе налучкал. И тъй като беше си избрал най-добрият кон от конюшните на асиендата, за по-малко от три часа достигна другия бряг на калното и опасно блато и се впусна в прерията.

Къде отиваше? И той не знаеше, защото наистина не знаеше къде би могъл да срещне първите американски войскови части, идващи от изток. Яздеше наслуки, единствено поддържан от надеждата, че щастието ще му се усмихне и ще поведе сънародниците си към Соленото езеро, за да се притече на помощ на децата на полковника и на приятелите си.

Първият ден премина без да срещне нито индианци, нито американци. Преспа няколко часа в прерията, за да се метне на седлото много преди изгрев. Но къде отиваше, питаше се непрестанно, без да се отклонява от пътя си към изток. Не беше ял, нито пил — единствено пришпорваше коня си, колкото му стигаха сили.

Вече изтичаше и втория ден, когато зърна дълга редица ездачи да прекосяват прерията.