Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 8

Шиваров не продължи. Спря. Докуца до момчетата и ги прегърна в неудържим порив на благодарност, забравил всички магарии, които му бяха правили в клас.

— Не е точно това, което търся — рече той. — Въпреки това ще ги изпратя в академията. Да чуя какво ще кажат там. Повече знаят от мене, имат повече опит, имат апарати и лаборатории… Ще ги изпратя още днес…

После се сети:

— А други не намерихте ли.

Те се спогледнаха. Имаше още, ама от ония, естествените, неочуканите. Ако му ги донесяха, щеше да разкрие дяволията им. Затова излъгаха в хор:

— Няма. Само тия…

Той сви рамене:

— Нищо. И с тях бива. Пък като оздравея, и аз ще ида да видя. Те не са само по повърхността. Ще копнем тук-там…

„Мускетарите“ изхвърчаха от дома му доволни, предоволни. Палеолита беше „клъвнал“. Че как няма да клъвне. Нали той самият понякога разправяше на шега: „Всеки си има някаква слабост, някакво бутонче. Като механичните палячовци за деца. Навиеш ли го, и почва да подскача“… Това беше една малка наслада, невинно отмъщение за часовете, прекарани в трепетно очакване, че може да ги вдигне и да им пише двойките.

Бащата на Ваньо работеше в телеграфо-пощенската станция. От него разбраха, че учителят им още същата вечер изпратил едно пакетче до академията в София.

Какво ли щяха да му отговорят оттам.

Още на другия ден шегобийците започнаха дежурствата. Днес Румен, утре Ваньо, в други ден Чавдар, после Славчо — момчетата се редуваха да пресрещат раздавача, за да го питат има ли писмо за другаря Шиваров.

Отговорът не идваше. Дори „мускетарите“ изгубиха търпение. А как ли се чувствуваше горкият учител. Виждаха го как се натъкмява до прозореца цял час преди минаването на раздавача и как се вглежда в пътя. А щом го зърнеше, тозчас се упътваше да го пресрещне, отваряше вратата и питаше, подпрян на двата бастуна:

— Има ли?

— Няма — отвръщаше равнодушно раздавачът и отминаваше.

Тъй — седмица, две, три.

Старият учител видимо посърна. Вече не можеше да изчака раздавача, а още рано-рано, щом минеше влакът, пращаше някое момче до пощата да провери дали не е дошло очакваното писмо.

Румен почна да се колебае. Дали бяха пресолили с шегата, дали не бяха преминали мярката.

Един ден той подметна на останалите „мускетари“:

— А бе не е ли време да му признаем?

Ваньо скочи насреща му:

— Какво?

— Да си признаем — повтори Румен. — Доста го измъчихме. Стига му.

Чавдар посочи юмрук:

— Да не си повторил. Та нали всички ни ще изключат…

Румен замълча, но в сърцето му остана нещо, някакво чувство за нередност.

Опита да ги склони още веднаж — все същия успех.

— Портаджия — нагруби го Чавдар. — Натопи ни, а после ще ни портиш.

Още няколко дни Румен не можа да се успокои. Дето отидеше, все за учителя си мислеше, за очакващите очи, вторачени с такова тревожно нетърпение в пътя, към пощата.

На края реши. Без да се обажда на приятелите си, тръгна към дома му. Почука. Влезе. Завари го пред писмената му маса, заровен в дебелите си книги.